Лин Картер - Конан пирата

Те заобиколиха зловещия басейн и се приближиха до жилището на Тот-Амон. През пооределите палми видяха, че и тази сграда подобно на храма, е изградена от блокове червен пясъчник. Беше голяма постройка, по-скоро дворец, отколкото обикновена къща. Изронените ръбове и повърхности подсказваха, че са много стари. Никой не можеше да каже преди колко века е била издигната тази грамада. Изрязаните релефни фигури върху арката над входа не приличаха на никоя от онези, които Зароно бе виждал през далечните си пътувания. Планът на сградата бе изключително прост. Зароно не можеше да го оприличи на никой от познатите му архитектурни стилове, освен може би на огромните пирамиди, които се издигаха в пустинята близо до Кеми. Приличаше повече на гроб, отколкото на жилище.

В тежката маса на пясъчника, като отворена уста зееше черна врата. Без да спира Менкара отиде до тези каменни челюсти и начерта във въздуха един загадъчен знак. Зароно ужасен видя как във въздуха се изписаха зелени огнени линии.

Вътре всичко беше изпълнено от тъмен камък и кънтяща тишина. Не се виждаха никакви следи от охрана или прислуга. Менкара крачеше уверено напред и на Зароно не му оставаше нищо друго, освен да го следва.

Надолу в тъмнината водеше каменно стълбище, със заоблени стъпала от преминалите многобройни, обути в сандали крака. Двамата слязоха ниско под нивото на пустинята. Продължиха напред и влязоха в една зала. Тук имаше светлина. Змиевидни свещници от полирана мед светеха с трептяща, зловеща, зелена светлина. В залата се издигаха два реда огромни колони с тайнствени релефни фигури като онзи над външния вход на храма. В края на залата на трон от черен, блестящ камък седеше човек. Когато двамата пътешественици се приближиха, Зароно го видя ясно.

Беше мрачен гигант, с широки рамене и странни, ястребови черти на лицето. От бръснатия му череп до обутите в сандали крака кожата му беше тъмнокафява. От дълбочината на мъртвешките очни ябълки блестяха черни очи. Носеше просто ленено расо. Единственото му украшение беше пръстен с цвят на мед и форма на змия, увита три пъти около пръста му и захапала опашката си с уста.

От максимално опростения стил на постройката и липсата на каквато и да е украса върху могъщия магьосник Зароно се досети за духовната същност на Тот-Амон. Той беше човек, за когото материалните блага и показността не означават нищо. Неговата страст беше насочена, към нещо нематериално — власт над хората.

Те спряха на няколко стъпки от трона и мъжът проговори с ясен глас:

— Привет, Менкара, малки братко!

Менкара падна на колене и докосна с чело черните плочи на пода.

— В името на бога Сет, велики господарю — прошепна той — аз дойдох.

Зароно се разтревожи като разбра, че дори свещеникът се страхува. Въпреки сухия въздух се изпоти.

— Кой е този зингаранец с черно лице, когото си довел в моя дворец? — запита Тот-Амон.

— Капитан Зароно, пират, велики господарю, пратеник на Вилагро, херцог на Кордава.

Зелените змийски очи спокойно огледаха Зароно от главата до петите.

— И какво трябва да правя аз със Зингара или Зингара с мен? — попита Тот-Амон.

Менкара отвори уста, но Зароно реши, че е време сам да защити интересите си. С дързост, която всъщност не чувстваше, той пристъпи напред, падна на колене пред трона и измъкна от жакета си пергаментов свитък, представляващ писмото на Вилагро. Зароно го подаде на Тот-Амон, който го пое и го пусна в скута си.

— Най-велики магьоснико — започна той, — приеми сърдечните поздрави на херцога на Кордава. Той те приветства и ти предлага богати дарове в отплата срещу една услуга. Всичко е обяснено в това официално писмо.

Тот-Амон не разгъна свитъка. Изглежда вече знаеше съдържанието му. Известно време размишляваше.

— Мисълта за това да бъде разрушен култа към Митра и издигнат този на бог Сет отдавна лежи на сърцето ми — промърмори той. — Но аз съм зает с големи магически операции. Що се отнася до златото на Вилагро, то то не означава нищо за мен.

— Това не е всичко, велики господарю — каза Менкара и извади изпод наметалото си „Книгата на Скилос“. — По волята на херцога ние те молим да приемеш от нашите ръце този подарък. — Той сложи древния том в краката на Тот-Амон.

Тот-Амон щракна с пръсти и книгата се вдигна във въздуха и легна разтворена върху скута му. Магьосникът-свещеник небрежно прелисти няколко страници.

— Наистина рядък подарък — каза той. — Не съм допускал, че все още съществува трето копие. Да не сте го откраднали от кралската библиотека на Аквилония?