Лин Картер - Конан пирата

Конан излезе от вира и прибра косата от очите си. Не беше попаднал точно в средата на вира. Беше докоснал една остра скала на дъното и скъсаните му дрехи разкриваха кървящ белег между ребрата и бедрото. Той пренебрегна болката и се зае да разглежда останките от жабоподобното същество.

Може би камъкът беше оживял с някаква магия, но сега лежеше неподвижен, разбит на стотици парчета, разпръснати между камъните в подножието на скалата. Той ги заразглежда внимателно и откри, че единият от камъните, сега част от рифа, е бил крака на съществото, а друг е представлявал главата. Останалите парчета така се бяха смесили с тези наоколо, сякаш са стояли там от векове.

Дращейки и скачайки от камък на камък Конан се придвижваше напред докато стигна до бряг достатъчно полегат, за да можа да се изкачи. Върна се на предишното място на носа, където го чакаха двамата му другари. Наведен над ръба червенокосият мъж разглеждаше останките от ужасното същество.

— В името на лапите на Неграл и вътрешностите на Мардък, приятелю, гледката е добра! Но сега, когато с общи сили се спасихме от опасността, време е да се запознаем. Аз съм Зигурд от Ванахайм, честен моряк, попаднал на този проклет бряг с екипажа си поради корабокрушение. А вие кои сте?

Конан гледаше Чабела.

— В името на Кром! — каза най-после той. — Ти не си ли Чабела? Дъщеря на Фердруго?

— Да — отговори девойката, — а ти си капитан Конан.

Тя беше произнесла името му и по-рано, когато я беше срещнал и бяха побягнали от жабоподобното и това признание се оказа ключ към нейната самоличност. Капитаните на корабите и принцесите не си разменяха любезности в кралския дворец на Зингара. Въпреки това, Конан често я беше виждал на паради и други церемонии.

Тъй като по-голяма част от плячката на корабите отиваше за короната на краля, Фердруго по задължение приемаше от време на време капитаните на своите капери в двореца. Дългите крака, огромните рамене и строгите безстрастни черти на едрия кимериец бяха оставили следа в ума на Чабела. Той я разпозна веднага, въпреки окъсаните й дрехи, разрошената коса и липсата на козметика върху дръзкото й, красиво лице.

— В името на всички богове, какво правиш тук, принцесо? — попита той.

— Принцеса! — извика ужасен Зигурд. Той погледна полуголата девойка, с която се беше отнесъл толкова грубо и към която се беше обръщал толкова фамилиарно. Червеното му лице стана като на рак. — В името на брадата на Имир и изпепеляващите огньове на Бал, Ваше височество, простете ми за моя език. Благородна дама, а аз я нарекох „Мома“… — Той коленичи, като хвърли ужасен поглед към Конан, който се усмихваше.

— Стани, капитан Зигурд — каза Чабела — и престани да мислиш за това. Тук дворцовата етикеция е толкова не на място, както кон на покрива на къща. Познаваш ли Конан, моя спасител?

— Конан… Конан — размишляваше Зигурд. — Кимериеца?

— Да — изсумтя Конан. — Чувал ли си за мен?

— Да, слушал съм истории в Тор… — Зигурд спря.

— В Торгейт ли щеше да кажеш? — попита Конан. — Мина ми през ума, че по нещо ми приличаш на човек, който е бил на островите Барача. На времето и аз бях от Братството, докато там не стана много горещо за мен. Сега съм капитан на „Уастрел“, кораб на служба при зингаранския двор. В приятелски отношения ли си със зингаранците?

— Да, в името на рибената опашка на Лир и чука на Тор! — отвърна ванриецът, стискайки ръка на Конан. — Но трябва да се погрижим нашите момчета да не се сбият. По-голямата част от моите са аргосианци, а твоите, предполагам, са повече зингаранци. Тъй като никой от нас не принадлежи към тези племена няма причина да допуснем старата вражда да ни завладее.

— Правилно — съгласи се Конан. — Как попадна тук?

— Край южния край на острова се натъкнахме на подводна скала и корабът се проби. Тогава се насочихме към брега и успяхме да спасим по-голяма част от имуществото на кораба и продоволствията, но капитанът ни се разболя и умря. Аз съм помощник-капитан, затова от един месец съм ръководител. Опитваме се да направим сал, с който да се доберем до континента.

— Знаеше ли за черния храм?

— О, да. С момчетата надзърнахме в него, но той така вонеше на зло, че го отбягвахме. — Сините очи на Зигурд се впериха на запад, където червеното кълбо на залязващото слънце докосваше синия хоризонт. — Можеш да ме считаш за грубиян, момиче, но от цялото това преследване в джунглата и борбата с чудовището страшно ожаднях. Хайде да отидем в моя лагер и да проверим дали ще можем да откраднем някоя капчица вино! Останало е съвсем малко, но според мен, днес ние имаме право да се почерпим.