Лин Картер - Конан пирата

— Можем да се промъкнем до галеона и както са останали малко моряци лесно да го завладеем. Когато Зароно се върне от вътрешността, ще открие, че пътят му за отстъпление е отрязан. Какво ще кажеш, а? — Кимериецът го погледна свирепо, сякаш вече скачаше на борда на другия кораб и сечеше с моряшката си сабя екипажа на „Петрел“.

Зелтран поклати глава.

— Не, капитане, не ми харесва.

— Защо не ти харесва? — изсумтя Конан. Варварската му природа обичаше стремителните атаки, но дългите години на приключения по суша и вода го бяха научили, че е добре да бъде предпазлив. Той знаеше, че якият малък зингаранец е не само смел, но и практичен и е добре да се вслушва в съветите му.

Зелтран обърна лукавите си, малки черни очи към Конан.

— Защото, капитане, не знаем колко хора е оставил Зароно на борда. Неговият екипаж е по-голям от нашия и останалите на кораба може да са повече от нас.

— Велики Кром! Аз самичък бих могъл да се справя с половината от тези едноръки бандити!

Помощник-капитанът почеса черната си брада.

— Не се съмнявам, капитане, че ти струваш колкото дузина от тези врагове. Но останалата част от нашия екипаж няма да се бие със същата ярост.

— Защо?

— Половината от екипажа на Зароно са зингаранци и пирати. Без да изтъкнем достатъчно основателна причина нашите хора няма да желаят да проливат кръвта на своите братя. Освен това „Петрел“ е по-голям, с по-високи стени и следователно по-лесно ще може да се защити. Ако добре съм те разбрал в началото на това пътуване, ние сме тук заради съкровището, а не заради удоволствието от някакъв бой… резултатът от който може да бъде доста несигурен. На мен ми се струва, че най-добрият начин да вземем съкровището е да отплуваме на другата страна на острова. Тогава ще можем да се опитаме да достигне до съкровището преди разбойниците на Зароно. Ако не успеем, поне ще можем да определим броя на хората, които Зароно е свалил на брега. Ще преценим шансовете си да ги нападнем и да им отнемем плячката…

Макар че не беше човек, който лесно отстъпва, Конан се предаде.

— Заобиколете северния край на острова! — заповяда той мрачно. — Обтегнете рейките! Обръщай и давай напред!

В края на краищата, той не беше безрасъден човек, готов да хвърли живота си на вятъра. Като ръководител, трябваше да държи сметка както за благоразположението, желанията и капризите на своите хора така, както и за своите.

Няколко часа по-късно „Уастрел“ пусна котва на източната страна на острова, където един нос осигуряваше подслон срещу неочакван силен порив на северния вятър. Конан напълни двете корабни лодки с въоръжени мъже и тръгна по искрящите води към брега. Моряците изтеглиха лодките нагоре по жълто-сивия пясък, далеч от вълните.

Удряйки с късата си сабя по ботуша си едрият кимериец огледа намръщено мокрия пясък и мълчаливата зелена стена от растителност. На фона на морето, обляно от ослепителната светлина на тропическото слънце, потъналият в сянка остров изглеждаше странно мрачен.

След като завързаха лодките и оставиха двама яки пирати на вахта, Конан и основната част от хората му се гмурнаха в зеленината от палмови клони и папрати.

Групата на Конан достигна до кръговата поляна в джунглата. Зоната от мъртва трева и гола земя лежеше пуста под слабата светлина. Сърдит, застанал на края на гората, Конан огледа празната поляна. Не видя никакви признаци на живот, но не беше изключено в джунглата или в ниския черен храм да се крият дебнещи ги врагове.

Що се отнася до храма Конан изобщо не хареса неговия вид. Той усети излъчващата се мрачна заплаха. Космите на врата му настръхнаха, гъстите му черни вежди засенчиха възбудените му сини очи. Той не се съмняваше, че черната загадка не е дело на човешки ръце.

„Може би — мислеше той — това е дело на митичните змиеподобни хора от Валусиа.“ Необичайната геометрия, неясните и полузаличени скулптурни декорации, площта от гола земя и мъртва или разпръсната трева — всичко това му напомняше за видяното преди години в пасищата на Куш. Онова също беше дело на същества, изчезнали преди появата на човешката раса. Инстинктът му подсказа, че трябва да избяга от това мрачно място и да не влиза в зловещата постройка. Но Конан беше сигурен, че в сградата се намира онова, за което е дошъл.

— Скрийте се и пазете тишина! Следете за опасност! — прошепна той на хората си.

Като освободи късата си сабя от ножницата Конан се измъкна от джунглата и бързо закрачи по голата земя към зейналия търбух на тайнствената цитадела. За миг той се изгуби от погледа на другарите си. Пренебрегна гробовния мраз, който го лъхна, когато прекрачи през прага. Конан се промъкна предпазливо вътре. Широкото острие на сабята му блесна на притъпената светлина. Святкащият му поглед се спря върху приклекналия на върха на олтара каменен идол във вид на жаба. После се насочи към плочите пред постамента. И тогава внезапно спря.