Димът на жълтия лотос се виеше на спирали в едва осветената бамбукова колиба. Като вкопчени пипалца оформяше на тънки струйки, излизащи от отвора на резбования нефритов накрайник на копринения маркуч на съвършеното, златно наргиле, поставено на пода и от свитите, сбръчкани устни на стар хитаец, седнал с кръстосани крака върху тръстикова рогозка.
Лицето му беше като пожълтял пергамент. Почти осемдесет години тежаха върху раменете му. Но в него имаше някакъв полъх на младежка енергия, комбинирана със спокойствие и ведрост на мисълта. Държеше мундщука с лявата си ръка, пушейки бавно и с удоволствието на изнежен любител на лукса наркотичните па̀ри. Междувременно проницателните му черни очи изучаваха едрия, чернокос, белокож мъж пред него, който седеше на ниско столче и гладно поглъщаше задушеното оризово ястие ши-ла, поставено пред него от момичето, което беше спасил.
Сега тя беше облечена в целомъдрен жакет с висока яка и бродирани панталони, които изтъкваха златистия й тен и големите, дълбоки, полегати очи. Лъскавата й коса бе сресана в сложна прическа и така тя бе претърпяла удивителна трансформация от разрошеното, полуголо, уплашено момиче, което той спаси от хората и чудовището. Но той си спомняше прегръдката на горещите й ръце в часа на почивка в джунглата, когато тя му даде женската си награда, свободно и с желание, в изблик на ориенталска страст, която не се нуждаеше от факел, за да възпламени желанията му.
Един ден и една нощ пътуваха те, почивайки само когато момичето се нуждаеше от това. Когато тя биваше напълно изтощена, той я мяташе на широките си рамене, а неуморимите му крака продължаваха напред. Най-накрая пътечката се изви и навлезе в сечище. Дузина бамбукови колиби с дъсчени покриви бяха струпани край поток, където рибата подскачаше в сребърно изобилие. При навлизането им се появиха мъже с вдървени лица и жълти кожи, с мечове и лъкове, но нададоха радостни викове, за да приветстват спасителя на дъщерята на селото им.
Изглежда, тези хора бяха издънки от благородна кръв, избягали от тиранията на Йа Чиенг Ужасния. Сега вегетираха на ръба на живота, страхувайки се, че във всеки момент могат да бъдат пометени от кохорта на ужасяващите войници на магьосника.
Изтривайки уста след преяждането, изпивайки последната глътка от жълтото оризово вино, Конан се заслуша в думите на домакина си.
— Да, могъщ беше кланът на Канг, на който аз, Канг Хсиу, съм глава — каза той. — И най-красивият от всички градове в северен Хитай беше Пайканг с пурпурните си кули. Множество доблестни воини ни пазеха от войнствените амбиции на Шу-чен от север и на Руо-ген от юг. Земите бяха богати и добивите винаги бяха много. Аз живеех в двореца в Пайканг, обграден от цялото великолепие и култура на нашата древна цивилизация. После дойде Прокълнатият. В една тъмна нощ ордите му се понесоха от югоизток като унищожителен пламък. Нашите армии бяха пометени от нечестивите му изкуства. Бяха погълнати от земетресения, разкъсани от магически огън или покосени от сухата чума. Ръцете, които държаха мечовете, изсъхнаха и неговите адски кучета влязоха свободно в красивия ни град. Пайканг беше плячкосан в ярост и кръв, в гръмотевични огньове и неназовими ужасии. Аз, моето семейство и някои от последователите ми избягахме на бързи камили. През много опасности минахме по време на това бягство. Съмнявам се дали Йа Чиенг знае за нас, иначе със сигурност щеше да ни е помел досега. Канг Лоу-дзе, моята дъщеря, беше пленена от войниците му, докато беше на гости в едно село на няколко мили оттук. Даже и ловци не са идвали до нашето скривалище. Но, изглежда, че участта ни е безнадеждна. Ние сме една шепа хора срещу магическата мощ и хилядите добре въоръжени войници. Но все още хората, които той измъчва от бедност със своите данъци и изнудване, копнеят за миналите дни на ведрост, свобода и богатство. Ако им се даде възможност, те ще се вдигнат. Но железните пети на генералите му притискат вратовете им. Войниците му се перчат по улиците на градовете като завоеватели с камшици в ръце. И така е от двадесет години. Нашата надежда се изпарява. Тя щеше да умре, ако не беше пророчеството, в което влагаме цялата си вяра през тези години на терор.
Конан, който слушаше мълчаливо, но с любопитство, сега зададе въпрос, изопачавайки смешно хитайския език:
— В ума ми се тълпят спомени за много събития. Но това пророчество? Какво е то?
Читать дальше