В града селяните се изляха по криволичещата улица, водеща към двореца. Конан, надзъртайки през дупките под лъвската маска, заду̀ши острите миризми на хитайския град и наостри уши за звуците. Най-напред всичко звучеше като безсмислена врява, макар че всеки рог, звънец, свирка и дрънкало бяха използвани от различните търговци, за да известят за себе си.
Следвайки тълпата, той стигна до друга стена с голяма порта, отворена в нея. Хората се изляха вътре. Колоната се раздели, за да заобиколи нефритовия параван с гравирани дракони, висок десет фута и три пъти по толкова дълъг, и пак се съедини от другата страна. Те бяха в двора на двореца на Йа Чиенг, бившето седалище на клана Канг.
Блъскащи се, крещящи тълпи се притискаха до масите, където слугите на Йа Чиенг сипваха варен ориз и оризово вино. Много от гостите вече се бяха почерпили; напевният говор на тълпата се издигна в рев. Тук фокусник хвърляше топки и брадвички; там музикант дърпаше струната на едностранна лютня и пееше жални песни, макар че само онези, които бяха на няколко фута от него можеха да го чуят.
Конан чу гласа на Ленг Чи в ухото си;
— По този път. Танците скоро ще започнат. Не играй много опитно, за да не спечелиш награда. Не влиза в плановете ни съдията да те накара да свалиш маската си, за да я получиш…
Дългият каменен коридор беше тъмен. Мъртва тишина цареше в мрачните му дълбини. Конан се промъкна крадешком като дива котка, избягвайки да издава и най-слабия звук, носейки меча си в ръка. Беше облечен в хитайски жакет и копринени панталони, купени от един търговец в гранично селце.
Нещата се получиха така, както ги беше запланувал. По време на надигналата се врява в двора, на светлината на факлите, никой не забеляза, че една от лъвските роби остана само с един носач. Сенките и тъмните кътчета помогнаха за влизането на Конан. Сега той бе на път към сърцето на вражеската крепост.
Сетивата му бяха напрегнати до краен предел. Не за пръв път влизаше в жилището на враждебен магьосник. Спомените за ужасните неща, с които се беше срещал при подобни случаи, изникнаха в съзнанието му като атакуващи демони. През целия МУ живот свръхестественото бе единственото нещо, от което го бяха побивали тръпки на страх. Но с желязно самообладание той се отърси от атавистичните страхове и продължи с котешка стъпка.
Коридорът се разклони. Една стълба водеше нагоре, друга надолу, едва различими в обвилата всичко тъмнина. Конан избра онази, която водеше надолу. Планът на замъка беше научен добре и запечатан в мозъка му.
Йо Ла-гу, един от Двестата гвардейци на Йа Чиенг, се излежаваше на пейката си в подземието под цитаделата на Пайканг. Беше раздразнен. Защо той от всички мъже седеше там, докато отвън се вихреше празник, а виното и любовта се получаваха, само да ги поискаш? Заради глупавата идея на магьосника да държи хората в плен продължение на години, подготвяйки се да ги използва в някакъв магически ритуал, когато само един рейд в провинцията можеше да му събере толкова хитайци за една седмица! Роптаейки, той се надигна от скърцащата седалка да донесе още вино от скривалището си. Бронята му изшумоля и издрънча.
Стигна до нишата в стената, където криеше бутилките си, и протегна ръка навътре — и това бе последното му съзнателно действие. Десет стоманени пръста се стегнаха около шията му, строшавайки гърлото му. Мозъкът му потъна в черно безсъзнание и той се строполи като чувал.
Конан огледа делото си със зловеща усмивка. Беше добре отново да убиваш врагове! Старите варварски инстинкти кипяха в кръвта му, а устните му се гърчеха, той се озъби като ловуващ звяр.
Убийството стана толкова бързо и тихо, че никой от заспалите обитатели на килията не се размърда. Конан се наведе и откъсна връзката ключове от колана на мъртвия тъмничар. Пробва няколко от тях в ключалката на най-близката килия.
Затворникът се обърна при лекия метален звук, разтърси глава и отвори очи. Проклятието на устните му заглъхна, когато съгледа странна фигура на решетката. Удивлението му нарасна, когато вратата се завъртя навътре. За миг той скочи на крака. Спря устрема си, защото светлината от стенния светилник блесна бледо върху острието в дясната ръка на непознатия. Един жест на гиганта го предупреди да мълчи, а друг го прикани да го последва.
На ярката светлина очите на затворника се разшириха от изненада. Конан се намръщи, ровейки се в паметта си. Накрая каза:
— Лико от Коршемиш! Ти ли си?
Читать дальше