Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Конан се хвърли през замръзналия огън с мощен скок и пое към каменната врата. Усещаше се непобедим. Изпълни се с огромна увереност, а ръката му се вдигна да поразява с пръстена на силата.

Студеният каменен олтар вледеняваше тялото на Зенобия. Ръцете й се извиваха напразно в железните си вериги: краката й бяха оковани заедно и завързани за пръстен на пода.

Великолепното й тяло лежеше проснато върху камъка. Мъчителят й работеше наблизо на дълга, тъмна маса, отрупана със странни съоръжения, стъкленици, кутии и рула разпадащ се пергамент. Под качулката се показваше рошавата му брада.

Таванът на голямата стая беше толкова висок, че Зенобия даже не можеше да го види. Тя почти ридаеше от отчаяние, но стоманеният самоконтрол, който я поддържаше през всичките тези месеци на плен, я караше да сдържа емоциите си.

Тя си мислеше за Конан, за съпруга си, и сърцето й едва не се пръскаше от копнеж и тъга. Йа Чиенг неведнъж й беше казвал, че Конан е тръгнал да я спасява сам. Тя не знаеше с какви окултни изкуства магьосникът е научил това. Досега любимият й Конан можеше да лежи мъртъв из туранските степи или можеше да е пленен и убит от химелейските племена. Много силни мъже в източните земи имаха причини да не го обичат.

Този следобед пажът на жълтия магьосник бе дошъл в килията й и я беше довлякъл в тази стая. Тук я завързаха към този ужасен олтар. Оттогава беше сама с хитайския магьосник. Той обаче не й обръщаше внимание и се занимаваше, ровейки заклинания от мухлясали томове, оставяйки мислите й да се лутат из представите за ужасната съдба, която я очакваше.

Сега приближаваше злият. От странно изкривеното острие в ръката му грейна светлина. По него бяха гравирани мрачни и гробовни символи, а лицето на магьосника беше стегнато от зли очаквания.

Тя отчаяно се помоли за душата си на Митра.

После тежката каменна врата се отвори с трясък навътре. С грохота на стотици срутени замъци, тя падна на пода и се натроши на дребни парченца порфир. Прахът се надигна при падането й като буреносен облак.

В отвора стоеше висок и силен мъж. Мускулест гигант с рошава грива от черна коса. Сините му очи блестяха с кралски гняв. Светлината се отразяваше върху острието в ръката му.

Сърцето на Зенобия едва не изскочи от гърдите й. Доплака й се от радост. Най-после той беше дошъл! Нейният господар! Конан!

С мълчалива и ужасяваща жестокост кимериецът нападна жълтия магьосник. Беше си изяснил сцената от пръв поглед. Видът на тялото на Зенобия, готово за жертвоприношение, показваше, че той е дошъл съвсем навреме.

Изведнъж пред очите му Зенобия стана от олтара и се освободи от веригите си. И после това вече не беше Зенобия, а огромен тигър. Ревът му отекна в залата, когато той скочи към Конан с извадени нокти и лигави челюсти. Когато Конан завъртя меча си за обезглавяващ удар, тигърът се промени в прашен скелет в тъмнозелен, качулат халат. Костелива ръка сграбчи китката на Конан и я вцепени.

Конан се озъби и измъкна меча си от замотаните гънки на зеления халат, за да натроши ухиления череп на хиляди частици. После усети, че нещо го пари по средния пръст. Сякаш пръстът му гореше. Вълшебният пръстен грейна с неземна синя светлина, от която в мозъка го прониза болезнено смъдене. Той свали пръстена, съскащ върху плътта му и го пусна. Тогава от устните на Йа Чиенг се изтръгна звънлив, радостен гръм.

Хитайският магьосник застана с разперени ръце над главата му. Съсухрените му устни мърмореха непрестанно, а долу в светилниците горяха пламъци. Конан вцепенено разтърси глава: все още не беше се оправил от шока.

Безразлично, той видя как от пода около него се надига синя мъгла. Тя се издигаше смъртоносно и бавно, обвивайки го в мрачните си гънки. Макар че мозъкът му уж се избистряше, той беше изцяло обвит в мъгла. Опита да се помръдне, но това беше все едно да вървиш в студен мед. Едва успяваше да повдигне крака. Дъхът изригваше на мъчителни въздишки от дробовете му, а по лицето му се стичаше пот.

Мъглата стана още по-тъмна. Вече започна да съзира видения в надигащите се сини облаци. Виждаше приятели от миналото и красиви жени, рицари на коне и великолепни крале. После тези фигури се промениха в стари врагове, а те на свой ред се трансформираха в ужасяващи фигури. Всички чудовища, от които човек се е страхувал, след като за пръв път е изпълзял от морето, се извиваха в безкрайна последователност пред погледа му. Идваха все по-наблизо и по-наблизо. Задушаващите им ръце се пресягаха да му строшат врата; светещите им очи искаха да извлекат душата от тялото му и да я пратят в Ада, за да я прокълнат.