Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

— Да. — Силните им ръце се срещнаха в мъжко здрависване. Затворникът продължи: — В името на гърдите на Иштар, Конан, направо съм поразен! Да не би да си тук с аквилонската войска, за да се разправиш със злия магьосник или си прелетял на гърба на орел?

— Нито едното, нито другото, Лико — бе гръмогласният отговор. — Тук съм, за да раздам правосъдие на жълтото куче, вярно, но разчитах да си намеря армия наоколо. Мисля, че успях! Когато се биехме като наемници, мечът ти винаги беше нащрек!

— Повечето от затворниците са верни мъже и бойци — каза другият. — Копнеем само мечовете ни да срещнат плътта на тези хитайски бандити.

— Ще имате тази възможност. Ето ключовете на тъмниците; вземи ги и освободи хората си. Оръжейната е надолу по този коридор: екипирай хората си с мечове и ще ударим! Напред да отмъстите за вашите страдания и да освободите кралицата на Аквилония! — Усмихна се мрачно на удивеното изражение на Лико. — Сега знаеш защо съм тук. Ще намерите хитайски съюзници сред тълпата в двора. Върви бързо.

И той отново тръгна като бродещ призрак. Лико се захвана да буди другарите си, изпрати няколко от тях да отворят оръжейната, а другите се захванаха да отварят вратите на все още затворените килии.

— В името на Митра — промърмори Лико, — варваринът е луд! Да пропътува през целия свят, за да спаси една жена! — Но когато погледна в тъмното гърло на коридора, в очите му грееше възхищение.

Широка зала с висок таван се намираше в края на влажния каменен коридор. Квадратните плочи по пода бяха покрити с прах, недокосван от човешки крак, но тишината в нея беше населена с нещо зловещо. Горната част се губеше в мрака. Конан тръгна предпазливо по широкия под към отвора за другия коридор, сякаш очакваше някоя от плочите да хлътне под него.

Гръмотевичен звук прозвъня с бумтене между отекналите стени и пронизително стенание смрази кръвта на Конан. С плясък на мощни криле от тъмнината отгоре се спусна неземно същество. То се стрелна надолу към Конан като пикиращ ястреб.

Варваринът се хвърли настрани, тъкмо навреме, за да избегне острите като бръснач нокти върху лапите на чудовището. После мечът му се завъртя в блестяща арка. Крилатият ужас се олюля с вой. От едната ръка, отсечена до лакътя, потече тъмна, зловонна кръв. С ужасен крясък то отново скочи към кимериеца.

Конан стоеше здраво на краката си. Знаеше, че единственият му шанс е в точния удар право в сърцето на съществото. Макар и частично осакатено, то имаше силата да го разкъса на парчета. Той беше сигурен, че това е същото същество, което отнесе Зенобия преди дълги месеци.

Чудовището разпери криле да се извиси при скока. В последния момент Конан се наведе под ноктите на здравата му ръка и вложи всичките си сили в пронизващия удар. Острието му разкъса черното тяло, а търсещите нокти конвулсивно сграбчиха ризата на гърба му.

Чудовището падна със задушено хърхорене. Конан разкрачи крака да освободи острието си, от което капеха тъмните кървища на съществото. Косата му беше потна и сплъстена, а гърбът го болеше от ноктите на чудовището. Но когато стигна отвора на другия коридор, в очите му неугасимо гореше ужа̀сен огън. Зад него, на пода на залата, чудовището лежеше в локва кафява течност, загледано с безжизнени очи в тъмнината, от която беше дошло.

Коридорът, в който влезе Конан, беше къс и прав. В далечината той видя каменна врата. Това сигурно беше Тунелът на Смъртта, който водеше към личните покои на Йа Чиенг. Отвъд тази врата щеше да намери своя враг. Очите на Конан блестяха диво в тъмнината, а ръката му стискаше дръжката на меча с отмъстителна сила.

Изведнъж мракът се промени в ярка илюминация. От пода се надигнаха червени лазещи пламъци и образуваха адска стена. Гърчещите се езици стигаха до тавана и те избухнаха към Конан в гладните изблици на изгарящата смърт. Той усети ужасната горещина по ръцете и лицето си, а дрехите му започнаха да тлеят. По лицето му потече пот. Когато изтри чело с опакото на ръката си, парче метал остърга кожата му.

Отново пръстена на Ракамон! Беше го забравил в упоритата си решителност. Дали щеше да докаже силата си срещу жълтия магьосник?

Той замахна с ръка към облизващите го вече пламъци. Трясък, като биене на хиляди цимбали, отекна в коридора. Пламъците се стопиха на пода като парчета стъкло. Останалият огън изведнъж се втвърди и стана студен, доби съсирените цветове на злото.