Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Цялото тяло на Конан потръпна от ужас. Мускулите му се свиха в огромно усилие, но силата на мъглата бе по-голяма. Привличането в ума му, в подсъзнанието, стана непоносимо. Беше завладян от сигурност в поражението си. Мракът и злото щяха да триумфират в света, независимо от всичките му усилия. Омагьосаната му душа щеше да пълзи по подовете на Ада в черната вечност.

Усети как го напускат и последните нишки на съзнанието му.

После сякаш видя, поставен върху ухилените и лигави същества на мрака, картината на голяма зала. Стените й бяха огромни клони, а гредите на покрива бяха дебели колкото четирима души, но тя бе обхваната от мрак. Тъмни и мрачни мъже в сини ризници стояха около трона. На трона седеше сивокос крал, висок и сериозен, с черни очи в суровото, безмилостно лице. И гласът на този крал достигна до съзнанието му:

— Човече от Кимерия! Ти си син на Кром и той няма да те остави да страдаш във вечно проклятие! Ти винаги си му бил верен в сърцето си и черните магии на Изтока няма да получат душата ти!

Тъмните очи на бога пламнаха. Той протегна мощната си ръка и от нея изригна огромна светлина. Със светлината Конан усети как старата сила отново навлиза в тялото му. Синята мъгла изтъня и се изпари. Демоните избягаха в креслив страх и ярост, а кралят на Аквилония тръгна напред. Никой не можеше да го спре.

Страх изпълни очите на Йа Чиенг, когато той стисна жертвения нож и го завъртя над главата си. Зенобия видя, че го върти над нея. После огромният варварин грабна магьосника и го просна на пода в бъркотия от крайници и развят халат.

Конан се беше хвърлил с мощен тигърски скок върху олтара. Ужасният шепот на кимериеца беше студен като лед:

— Най-накрая се срещнахме, жълто куче! Боговете те обрекоха, а черните ти магии са унищожени! Чуваш ли виковете и звъна на оръжията? Виждаш ли огньовете? Твоите войници са посечени от затворниците от подземията и от хората на Пайканг! Кървавата ти империя се разпада на парчета. Пращам те в най-черния Ад, куче, и нека гниеш там завинаги!

Мускулите на Конан се издуха в усилието на отмъстителната ярост. Чу се пукане и кимериецът се изправи запъхтян от поваления труп.

Ризата му беше обгорена и разкъсана, гърбът му беше набразден от драскотини, а веждите му бяха опърлени. Но той се качи до олтара и напъна сили в още едно гигантско усилие. Веригите, с които бе окована жената, издрънчаха счупени на пода.

Когато победното множество влезе с викове и поздрави през вратата, те го видяха да прегръща любимата си кралица с цялата пламенност на мъж, влюбен за пръв път.

И тази нощ Конан направи жертвоприношение на Кром, бог на кимерийската раса, за втори път от двадесет и пет години.

Двама ездачи спряха конете си из безкрайната, суха степ. Единият беше гигант, брониран в плетена ризница и стоманен шлем, с дълъг, прав меч отстрани. Другият беше слаба, стройна жена в женско ездитно облекло на източните номади и с двойно извит хитайски лък в ръка. На земята пред тях лежаха две неподвижни тела, проснати в широки локви кръв. Островърхите им шлемове и ярките тюрбани бяха прашни. Малък облак от изток свидетелстваше за лудия бяг на конете им, останали без ездачи.

— Обхождащи ездачи от туранските войски, Зенобия — промърмори бронираният гигант. — Зла съдба, че налетяха на нас, когато конете са уморени, а имаме да покрием още много мили, преди да стигнем в безопасни земи. Твърде лошо, че единият от тях избяга.

— Да не се бавим — отвърна ясният глас на жената. — Трябва да препуснем колкото може по-далеч на запад. Кой знае? Там може да имаме шанс да избягаме.

Конан сви широките си рамене и завъртя коня си. Кратката почивка оживи животните, които препуснаха в галоп към западния хоризонт, където планините едва се различаваха въпреки ясния въздух и препичащото слънце.

— Ти не познаваш хирканците — изръмжа Конан. — Те са като глутница ловуващи кучета. Никога не те оставят, докато не ги избиеш всичките.

— Но може би главните им сили са далеч. Все още можем да се доберем до гористите земи.

— Съмнявам се. Туранските обхождащи ездачи никога не губят връзка с колоната. Научих им номерата, когато служих с тях. Те яздят в колона през степта и когато надушат миризмата на плячката си, се разгъват в редица, нападат върху добре отпочинали коне, пускат крилата си напред и хващат жертвата си в менгеме. Проклет да е късметът ми! Стигнахме толкова далеч без злополуки, а сега сме хванати почти на прага!