Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Дни наред следваше пътя си, пресичайки снеговете с леката планинска походка, която направо поглъща разстоянието. Нощем спеше в примитивни снежни заслони, изровени с грубата, широка лопата, която носеше за тази цел, а призори тръгваше отново. Край пътеката му зееха пропасти. Понякога мускулестите му крака ги прехвърляха с широк скок. Понякога трябваше да прави широк обход по края на пропастта или да слезе в дълбината с въжето си и да се покачи от другата страна.

Снеговете бяха непокътнати и почти не се виждаха живи същества. Веднъж го нападна изгладнял снежен леопард, но той парира атаката на хищника, като го изкорми със заибарския си нож. Животното тупна на земята и издъхна в конвулсии. Остави го там да лежи завинаги във вечния студ.

Когато снежната виелица намаля, той изтри ледените шушулки от веждите си, спря и се огледа. Зад него се простираха безкрайни снежни полета, насечени от зейнали бездни и назъбени върхове, които се губеха в далечината. Далеч напред той едва различаваше началото на спускащия се надолу планински склон и надеждата за края на това изтощително пътуване.

После острите му сини очи забелязаха нещо друго. С внезапно любопитство Конан тръгна напред да го огледа. Спря, поглеждайки надолу към странните отпечатъци, които привлякоха вниманието му. За разлика от всички следи, които беше виждал дотогава, те приличаха малко на следи от мечка. Но никоя мечка не можеше да остави толкова големи следи, без отпечатъци от нокти и тези странно разперени пръсти. Трябва да си били направени скоро, защото падащият сняг не беше ги запълнил. Водеха към издигната като планина ледена маса. Конан тръгна по следата, бдителен като дебнеща пантера.

Макар и светкавично бърз, Конан не можа да избегне чудовищното бяло създание, което изведнъж се хвърли отгоре му. Той успя да зърне само безформените крайници и ужасната, уродлива глава. После бе съборен на земята с такава сила, че дъхът му секна.

Поради бързата му реакция змиевидните ръце не го обхванаха изцяло. Тялото му се изви и избегна хватката им, макар че те успяха да го сграбчат като менгеме отпред и отзад.

Бореше се яростно да освободи дясната си ръка и да удари врага си с ножа, който стискаше в юмрука си, но при все невероятната си сила, се чувстваше слаб като бебе в сравнение с демоничната мощ на чудовището. И тогава ужасното, безформено лице се сведе над него, сякаш съществото искаше да го погледне право в очите. Бездънен мраз започнала обвива тялото му и Конан усети чужда мисъл със смъртоносен натиск да нахлува в съзнанието му. В този неясен кошмар той видя отразено безконечното зло на още по-тъмни бездни, където слузести създания дебнат човешките души. Могъщи сили се опитваха да изтръгнат корените на здравия му разум; ледени капки пот избиха по челото му.

По-слаб човек би се поддал на злото на тази непозната и съкрушителна сила, но цивилизованият пласт бе само тънко покритие върху варварските рефлекси на Конан. Животинските му инстинкти излязоха на преден план. Стремежът към самосъхранение накара мускулите му да се свият в могъщо усилие. Разкъсвайки кожа и дрехи, той освободи лявата си ръка от непреодолимата белота и удари безизразното лице, което го гледаше.

При първия удар чудовището изпищя, нададе болезнен рев и отслаби хватката си.

Пръстенът!

Пръстенът на Ракамон, подаръкът от Пелиас, с незнайна сила на магия и вълшебство, който Конан носеше! Смъртоносно оръжие срещу това животно от ледения мрак, което откъсва човешките души от телата им и ги оставя натрошени и замръзнали в снега!

Конан удари пак и точи път ревът премина в пронизителен крясък, а белият ужас се хвърли назад, за да избяга от ужасния пръстен. С дива радост Конан се хвърли след него. Сега той беше нападателят! Използвайки острите ромбоидни върхове на пръстена като оръжие, той раздра жестоко бялото създание.

Чу се писък някъде откъм лицето на съществото. То полетя над снега, от раните му капеше бяла слуз, а Конан го преследваше като отмъстителен дух.

Бягането доведе съществото до ръба на ледена пропаст, където то спря, в засада, залитайки и треперейки. Конан безмилостно заби пръстена в тялото му. Със странен вик то залитна назад. За миг се опита да запази равновесие на ръба; после ледената кора се отчупи. С продължителен вой то се строполи в мрака на бездната.

Конан се отърси като вълк след лов.

— Пелиас, разбира се, ми даде мощна играчка — промърмори той. — Чума за тези снежни демони! Този наистина отиде в адските си свърталища. Сега най-добре да побързам, ако искам до утре да стигна до подножието.