Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Вендийският атентатор скочи напред със злобно веселие в черните си очи. Вдигна меча си. Конан се опита да стане. Изведнъж устата на врага му се разтвори. Той залитна, изтърва меча си и падна със задушен хрип. Зад него се появи голата, гъвкава фигура на Ясмина. Между плешките на мъртвия кшатриец стърчеше острието на камата, която тя мигновено бе забила, за да спаси любовника си.

Конан се освободи, разсичайки сплетените гънки на мантията и стана. Беше покрит с кръв от главата до петите, но сините му очи блестяха с техния стар, неугасим огън.

— Извадих късмет, че беше толкова бърза с камата, момиче! Ако не беше ти, сега щях да правя компания на тези господа в Ада. Кром, но си беше добра битка!

Първата й реакция бе женското й безпокойство.

— Ти кървиш, мой вожде! Ела с мен в банята и ще превържем раните ти.

— Кръвта е тяхна, аз имам само няколко драскотини — изръмжа Конан и се изтри с тюрбана на един от мъртвите атентатори. — Малка цена платих, за да осуетя плановете на тези негодници.

— Хвала на боговете, че ти беше с мен, иначе щяха да успеят — Гласът на Деви трепереше от вълнение — Не съм и сънувала, че ме заплашва покушение! Хората смятат управлението ми за справедливо, подкрепя ме армията и повечето благородници. Може би Йездигерд от Туран е пратил емисарите си като маскирани убийци в стаята ми.

— Йездигерд вече няма да те безпокои — промърмори кимериецът. — Той е мъртъв. Убих го на собствения му кораб. Свали им маските!

Деви дръпна маската от лицето на човека, когото беше убила, после се сви от удивление и ужас.

— Ченгир! Собственият ми братовчед! О, предателство, черно предателство и силна лудост! За това утре ще се търкалят глави!

Тя разтърси гарвановите си плитки и обърна черните си, насълзени очи към невъзмутимото лице на кимериеца.

— Сега знам, че се нуждая от консорт. Управлявай Вендия с мен, Конан! Утре ще обявя годежа ни; цял месец ще има сватбени тържества и церемонии, каквито не е имало във Вендия от сто години! Обичам те, вожде мой!

Тя го прегърна страстно, притискайки енергичното си, младо тяло до неговото, покривайки устните му с целувки чак докато му се зави свят. Но той поклати глава и я отблъсна нежно. Задържа я на една ръка разстояние.

— Кром знае, девойко, че ти ми направи съблазнително предложение — изръмжа той. — Малко от жените, които съм виждал, могат да се сравнят с теб по красота и мъдрост. Всеки мъж, благословен от твоята ръка с женитба, ще се счита за любимец на сто богове. Преди десет години, когато бях скитащ наемник, може би щях да приема. Сега не мога. Сега имам собствено кралство, Аквилония на запад, най-могъщото кралство на света. Но един зъл магьосник от Хитай открадна кралицата ми от мен и аз се заклех да си я върна. Трябва да не съм мъж, ако не спазя клетвата си. Омъжѝ се за някой от твоите хора. Те сигурно предпочитат да ги управлява крал от тяхната кръв. Утре ще препусна към Химелеите.

Дълбоките, премрежени очи на Ясмина бяха замъглени от нежност и огромна любов. Тя се обърна към него:

— Боговете дават щастие, само за да го грабнат отново. Може би това е добре. Иначе животът щеше да е само щастие и нямаше да го има контрастът, за да разберем какво е истинското щастие. — Очите й се проясниха и на устните й заигра странна, капризна усмивка. — Ще тръгнеш утре. Но до зори остават няколко часа. Има по-приятен начин да ги прекараме, отколкото да си говорим!

Те отново се сплетоха в силна прегръдка, а звездите грееха студено над мъртвите, опулени лица на неуспелите заговорници.

Мъжът се промъкна крадешком по покритата със сняг пътека. Тялото му беше приведено напред: очите му оглеждаха земята, а ноздрите му бяха разширени като на душеща хрътка. Там, където бродеше, не беше стъпвал човешки крак; поне никой не беше се върнал, за да разкаже. Забулени в мъгла и мистериозни бяха ледените горни пустоши на могъщите Химелейски планини.

Зелвар Аф ловуваше сам, когато се натъкна на странни следи в снега. Широки, скосени стъпки, хлътнали дълбоко, поне на четири фута, показваха размерите на съществото, което ги беше оставило. Зелвар Аф никога не беше виждал такива като тях, но паметта му се обърка от спомени за ужасяващите легенди, разказвани от белобрадите мъже в сламените колиби на планинските селца.

С примитивно безразсъдство Зелвар Аф отхвърли пристъпите на страха. Вярно, той беше сам и на няколко дни път от дома. Но не беше ли той най-видният ловец на Вамадзи? Двойната извивка на мощния му хиркански лък му даде увереност, когато се огледа с търсещи очи. Тръгна предпазливо по пътеката.