Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Нито видя, нито чу нещо, което да го спре. Белите склонове се издигаха пред него в снежно великолепие. Други могъщи хребети се виждаха далеч като назъбени силуети. Нищо живо не се показваше. Но едно ледено, смразяващо чувство изведнъж изпълни съзнанието му — чувството, че нещо се е надигнало от ужасните легенди за страшни същества от мрачните граници на битието. Извъртя се като светкавица, а кафявата му ръка размаха тежкия заибарски нож.

Кръвта във вените му замръзна. Очите му се изцъклиха в страховит ужас при вида на гигантската бяла фигура, която се плъзна по снега право към него. По бялото лице на ужасната човекоподобна фигура не можеха да се различат никакви черти. Бързото спускане го доведе право до вкаменената от страх жертва. С вик на ужас Зелвар завъртя ножа си. После ледената прегръдка на задушаващите бели ръце го обви напълно. И отново над широките бели простори се възцари тишина.

— О, гръмотевици, добре е отново да си сред планинци!

На думите беше наблегнато с удар от полуоглозган биволски кокал върху грубата дървена маса. Двадесетина мъже се бяха събрали в голямата колиба на вожда на киргулите — вождове от съседните села и най-видните мъже от племето киргули. Бяха диви и жестоки. Облечени в здрави туники от овча кожа и ботуши, те бяха свалили тежките кожени кожуси, които ги защитаваха от студа по високите хребети, разкривайки варварското великолепие на бакариотските си колани и дръжките на кривите си саби, украсени със злато и слонова кост.

Доминиращата фигура обаче не беше никой от тези жестоки планинци. Конан Кимериецът, на почетното място, беше център на тяхното внимание. Дълга и заплетена беше историята, която им разказваше, защото беше минало повече от десетилетие, откак кракът му стъпи за последен път по криволичещите пътеки из химелейските скали.

— Да, мисля, че отсега нататък туранците няма да ви безпокоят много. — Докато разказваше за скорошните си приключения, в сините очи на Конан блестяха огънчета. — Убих Йездигерд на палубата на флагманския му кораб, а кръвта на хората му стигаше до глезените ми. Обширната му империя ще бъде разделена и раздробена от враждите между шаховете и агите, тъй като няма наследник на трона.

Сивобрадият вожд въздъхна.

— Не сме виждали много туранци, след като ти с твоите афгулци и Деви Ясмина с нейните кшатрийци разбихте войската им в долината Фемеш. И набезите от Вендия не ни безпокоят; спазваме негласното споразумение от онзи ден, даже се въздържаме да нападаме керваните и граничните им постове. Почти копнея за онова добро старо време на битки, когато хвърляхме камъни по островърхите им шлемове и правехме засади на конниците им във всяка клисура.

Конан се усмихна на спомените. Но мислите му бяха насочени към последното му посещение във Вендия. Беше му трудно да забрави образа на слабата, чернокоса, просълзена жена. Постоянно си я спомняше как стои на стената на двореца, докато той препускаше към мъгливите планини.

Един снажен, брадат вожд се окашля.

— Разбираме, че си тръгнал на важна мисия, Конан — каза той. — Но послушай съвета ни и заобиколи района Талакман. Странни и ужасни неща стават там и се говори, че отново са се появили снежните демони от старите митове.

— Какви са тези снежни демони, които могат да всеят страх в смелите сърца на мъжете от Гулистан?

Вождът се наведе ниско и отговори с треперещ глас:

— Дяволи, излезли от нощните доби, от черните бездни обитават снежните простори на Талакман. Намирали са хора с начупени тела, осакатени с ужасяваща сила и жестокост. Но най-ужасното от всичко е, че всеки труп, без значение колко скорошен, е съвсем замръзнал! Пръстите и крайниците са толкова крехки, че се чупят като ледени шушулки!

— Благодаря за предупреждението — гласът на Конан беше мрачен. — Но аз не мога да заобиколя Талакман. Това ще ми струва два месеца, а аз трябва да мина по най-преките пътеки. Времето ми е малко.

Те се развикаха, опитвайки се да го разубедят, но напразно. Гръмкият му глас се издигна в команда, с която им заповяда да мълчат.

Той се изправи тежко и отиде във вътрешната стая до едно легло, покрито с дебели кожи, а другарите му се чудеха, клатеха глави и мърмореха уплашено.

Вятърът виеше тъжно, докато Конан си проправяше път през снежните простори. Вихрушките хвърляха щипещ сняг по загорялото му лице, а леденият вятър пронизваше дебелия кожух. На раменете му бе закачена раницата му, натъпкана с провизии за дълго пътешествие през студената пустош — изсушено месо и сухари. Дъхът излизаше от ноздрите му на дълги облаци.