Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

— Зхурази, а? — промърмори Артус. — Това са опасни води. На картата не са отбелязани дълбочините. Разумните хора отбягват проклетия архипелаг. Някои казват, че е населен с демони и чудовища от тъмните кралства. Загубен си, ако стъпиш на бреговете му.

— Загубен, приказки! — изръмжа Конан. — Едно време прекарах едно денонощие на северния голям остров. Край скалите живее едно племе от жълти диваци. Много си изпатих, докато ги убедя да не ме принесат в жертва на своя бог-гущер!

Така той леко пропусна да разкаже ужасяващата драма, която се разигра на тези острови преди години. Бързият като пантера кимериец не само остана жив в земя на враждебно настроени хора, но също така уби чудовището от забравени епохи, което тероризираше жителите на острова. Конан нямаше навик да лежи на минали лаври; жестокото и колоритно настояще привличаше цялото му внимание.

Замълча за малко, разглеждайки картата. После, с внезапен жест, той я събори от масата и се обърна с лице към приятелите си.

— Прав си, Артус. На тази карта няма дълбочини. Туранска е, нали? Нарисувана от личните изследователи на краля в Аграпур — нашият кръвожаден преследвач има същата такава карта. Това е нашето предимство.

И макар че те го притиснаха, той не им обясни нищо повече.

Мускулите танцуваха по потните гърбове на робите с веслата. Веслата се издигаха и падаха с постоянен ритъм, ускорявайки огромния боен кораб над вълните. Якият надзирател вървеше по пътечката между пейките със сплетения си камшик, а кожата му блестеше от пот и благовонни масла. От време на време камшикът се развиваше като атакуваща кобра, за да изсъска и да направи белег на гърба на някой разколебан гребец. Робите на туранските кораби бяха третирани жестоко, а най-жестоко беше отношението към тях на флагмана на крал Йездигерд, „Ятаган“.

Кралят се излежаваше върху копринен диван на кърмата, на сянка под чергилото и пиеше вино от голяма златна чаша. На подобно ложе до него се излежаваше лейди Танара.

Кралят бе потънал в един от изблиците си на мрачно настроение. Погледът му беше замислен и тъжен. Той бавно разклащаше бледожълтата течност в златния съд. По едно време се обади:

— Зли сили помагат на кимерийския дявол! Трябва да е откраднал кораб веднага след бягството си. На моите проклети адмирали им трябваше половин ден, за да пуснат флагмана ми на вода и после дяволите, които унищожават човешкото търпение, обърнаха вятъра срещу нас. Движим се като охлюви.

— По-добре от него обаче — каза Танара, поглеждайки лениво към монарха изпод дългите си клепачи. — Малките му весла няма да му помогнат в този вятър. Всеки удар на веслата ни намалява предимството му. Бъди търпелив, господарю! Ерлик ще достави варварина право в ръцете ни.

— Моите привърженици често си мислят така, но онзи мошеник винаги спретва някакъв номер и се измъква от всеки капан. Сега обаче аз съм ловецът! Лично ще се погрижа да не избяга. Кълна се в брадата на баща ми Ийлдиз, ще си разчистим сметките! — Гласът на Йездигерд стана по-пламенен, а очите му се изпълниха с нова енергия. Засенчи очи и погледна към блесналите води.

Направи бърз жест. Адмиралът изтича напред, а позлатените люспи на бронята му проблеснаха на слънцето.

— Виждам земя, Утгиз. Да не сме се отклонили от курса? — попита кралят.

Адмиралът, добре запознат със сприхавия нрав на монарха си, бързо разгъна картата и посочи.

— Това, господарю, е архипелагът Зхурази. Кимериецът вероятно е акостирал там да се запаси с храна и вода. Възнамерявам да огледам брега и да потърся кораба му. Нещо повече, най-прекият курс към източните брегове на Вилайет минава покрай тези острови.

— Може и да си прав. Нека всички да са нащрек. Колко близо можеш да подходиш?

— Това са непознати води, господарю. Условията на живот на острова са забулени в суеверия. Разказват се ужасни легенди за адски чудовища, които обитавали скалите. Тази местност не е била проучвана досега. Не смеем да приближим много, да не би да се ударим в подводни скали.

Кралят промърмори нещо и се отпусна назад в позлатения си диван, но йедката продължи да оглежда скалистия бряг. Дали очите не я мамеха? Не беше ли платно онова, което проблесна, преди да изчезне зад островчето? Туранските кораби приближаваха с всеки удар на веслата. Тя с нетърпение чакаше да зърне отново платното.

Замръзна на място и посочи с пръст. Платното се появи отново.

— Виж, господарю! — извика тя. — Там е наградата за твоите кораби! Пират! Изненадахме ги!