Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Кръвожадният кимериец бързо се надигна и заби коляно в гърба на врага си. Гръбнакът на туранеца изпука като суха клонка. Безжизненият труп се строполи на пода. Изпотен и запъхтян, Конан се обърна към жената на дивана.

Танара не се помръдна по време на битката. Сега тя се изправи, очите й грееха, вдигна ръце и безстрашно приближи към Конан, без да обръща внимание на окървавения меч в ръката му. Кръвта във вените му се разбушува от тази гледка.

— Ти си истински мъж! — прошепна тя, притискайки се в грубата му ризница и увивайки ръце около мускулестия му врат. — Никой друг не би могъл да убие Везиз шах. Радвам се, че ти го направи. Той ме принуди със заплахи да дойда тук и да се подчинявам на прищевките му.

Конан усети горещия устрем на развълнуваната си кръв. Ако беше по-млад, щеше да прегърне жената, без да мисли за последствията. Но сега се надигна предпазливостта на дълго трупания опит. Той изръмжа предупредително.

— Беше облечена другояче, когато се срещнахме в Канария — каза той, хвана двете й китки в голямата си лапа и я дръпна силно на дивана до себе си. — Разкажи ми историята за онази засада и за твоето участие в нея. И сега никакви лъжи, ако искаш да ти се размине!

Тъмните очи под дългите мигли го погледнаха без страх. Добре оформената ръка нежно се измъкна от хватката му и взе от масата бокал с вино. Подаде му го и си пийна от другия. Действията й бяха оцветени от увереността на красива и умна жена.

— Сигурно си жаден след убийството. Пийни си от това вино. То е най-доброто от избата на Везиз шах. Пий и ще ти разкажа историята, за която ме попита.

Конан погледна към чашата, а мелодичният глас на Танара започна:

— Аз съм Танара, йедка или благородна дама от Мейпур. Крал Йездигерд великодушно ме назначи за свой агент — очите и ушите на краля, както ни наричат в Туран. Когато се разчу, че ти си тръгнал на самотно пътешествие, аз бях изпратена да надзиравам работата на глупавите наемници, ангажирани от агента ни в Тарантия. Предполагам…

Конан захвърли чашата см на пода и се обърна вбесен към жената. Беше помирисал виното, беше го докоснал с език и острите му варварски сетива му подсказаха каква заплаха се спотайва в чашата. Дългата й черна коса се уви около огромната му ръка.

— Аз ще те надзиравам, уличнице! — изрева той. — Мислех…

Танара посегна зад гърба си и хвърли в лицето праха от жълтия лотос. Конан се дръпна назад, кашляйки и подсмърчайки, и пусна косата на Танара. Сдържайки дъх, тя се отдалечи от него и се изправи.

Конан захърка силно и се просна на дивана.

Танара кимна доволно. През следващите два-три дни той щеше да е неподвижен като каменна статуя. Сега бяха нужни бързи действия.

Надигна се мърморене, което привлече вниманието й. Отиде до прозореца, огледа площада и пусна завесите. Дръпна се назад, стресната от гледката. Къщите горяха, подпалени от беснеещата зуагирска орда. Разнасяха се писъците на пленените жени и ругатните на воините. Бели, призрачни сенки летяха насам-натам. Не се виждаше войска. Очевидно Конан беше влязъл във форта не сам, както тя си мислеше, а в компанията на пустинните вълци.

Тя бързо се опомни. Опитен шпионин, тя вече съставяше план как да се спаси и да изпълни целите на краля. Грабна бяла роба от един шкаф и я наметна. Въоръжи се с дълга кама със златна дръжка. Блъсна встрани осакатения и изцъклен труп на последния губернатор и бързо потърси пружината, активираща тайната врата.

Една част от стената се завъртя със скърцане и в отвора се разкри спираловидна стълба, водеща надолу. Върна се до дивана, където лежеше изпадналият в безсъзнание Конан. Сграбчи го под мишниците и го издърпа през тайната врата, напрягайки мускулите си до крайност, за да помръдне този огромен товар. Задейства пружината отвътре, затвори вратата и остави кимериеца на стълбите. Той лежеше и хъркаше като мечка, потънала в зимен сън.

Танара хукна надолу по стълбите. От няколко тесни прореза се процеждаше бледа светлина. На долния етаж тя се озова в малка кръгла стая. Изходът се отваряше по същия начин, както и входът към тайния коридор. Тя натисна копчето и се плъзна навън, запомняйки добре как може да влезе отново.

Фортът представляваше същински ад. Зуагирите бяха извадили съдържанието на избите, бяха се напили бързо с лекомислената безотговорност на диви номади, несвикнали с цивилизованите напитки. Смеещите се факлоносци бяха подпалили всички къщи. Грубо пленени, полуголи жени бяха оградени и подкарани като стадо — с камшици и варварски жестове — към главната порта.