Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Клането в казармите беше ужасно. Заклещените войници, втурнали се към изхода, налетяха на дъжд от стрели, пуснати от чакащите в засада зуагирски стрелци. Никой от тях нямаше шанс, заслепени от дима и все още сънени. Стотици надупчени със стрели тела лежаха на камари около развалините от казармите, а овъглените трупове в отломките показваха, че много от тях са били обвити от пламъците, преди да се доберат до вратата и да бъдат посрещнати от стрелите.

Сред вътрешните сгради на форта банди кръвожадни номади все още сечаха останките от Имперската гвардия, които, разбудени от шума, бяха изскочили от пръснатите си из цялото заграждение квартири. Туранските крепости не помнеха такова кърваво клане от десетилетия насам.

Закоравяла от изпитанията и суровия си живот, Танара хукна из тъмните улици. Пътят й беше осветен само от стопяващите се пламъци на горящите къщи. Без да се плаши от труповете, задръстили каналите, тя се стопи в тъмните входове, когато покрай нея премина крещяща зуагирска банда, размахала златната си плячка и подкарала група пленени жени. Когато минаваше покрай малка уличка, тя чу хриптене. Надзърна бързо в мрака и зърна просната фигура. Видя също, че фигурата е с островърх шлем и фино изплетена ризница — отличителните белези на Туранската Имперска гвардия.

Тя изтича в тясното пространство, наведе се и извади кърпата от устата на мъжа. Веднага разпозна Ардашир от Акиф, полузадушен от дима на близките огньове, но иначе все още жив.

Разряза вървите му и му помогна да стане и да я последва: заглуши ругатните му, като вдигна пръст към устните си. С навиците на стар войник той прие водачеството й без възражения.

Придвижването назад към двореца на губернатора мина безпроблемно. Пияните банди изглеждаха доволни от плячката си и се измъкваха от форта. Веднъж само те двамата се сблъскаха с двамина злобни, пияни пустинни ездачи, но зуагирите не можаха да устоят на бързите удари от ятагана на Адрашир. Движенията и ударите на кривите им ножове бяха твърде тромави. Оставяйки зад себе си окървавените им тела, двойката стигна невредима до кулата. Промъкнаха се през тайния вход. Адрашир последва неохотно Танара нагоре по стълбите, към мястото, където лежеше Конан.

Разпознавайки врага си, Адрашир изруга и посегна към ятагана си. Танара го хвана за ръката.

— Успокой се! Не знаеш ли, че кралят ще ни обсипе със злато, ако му заведем варварина жив?

Адрашир направи остра забележка за това какво може да прави със златото си крал Йездигерд.

— Свинята опетни честта ми! — извика той. — Аз ще…

— Дръж си езика зад зъбите, глупако! Какво ще стане с теб, когато кралят разбере, че си изгубил цял отряд от безценната му Имперска гвардия, а самият ти си се отървал без една драскотина?

— Хм — замисли се Адрашир, а яростта му се охлади и отстъпи на пресметливостта. Танара продължи:

— Най-опитните екзекутори на краля ще трябва да се съберат на съвет, за да измислят страдания, достатъчно пъклени, за да изкупят всичките злочестия, които той е причинил на Туран. Съберѝ си ума! Нима ще отхвърлиш богатство и благородни почести заради миг на лично отмъщение?

Адрашир все още ръмжеше, но се поуспокои, прибра оръжието си и помогна на момичето да върже ръцете и краката на варварина. Тя надзърна в покоите на губернатора през тайната шпионка и прошепна:

— Ще чакаме до зори. Дотогава зуагирските банди ще си отидат, а ние ще вземем коне от някоя конюшня. Пияните номади сигурно ще забравят някои. Ако пришпорим здраво, за половин ден може да сме далеч от опасността. В този дом ще намерим провизии. Ще препуснем право към столицата и отново ще упоим пленника си по време на пътуването, за да го усмирим. След пет дни той ще лежи в дълбоката кралска тъмница в Аграпур!

Тъмните й очи светнаха триумфално, когато погледна към проснатата фигура на кимериеца.

Конан кимериецът бавно дойде на себе си. Виеше му се свят, гадеше му се и гърлото му беше пресъхнало. Последният му спомен бе как седи върху разкошния диван на Везиз шах, губернатора на форт Вакла. Сега откри, че гледа към влажни, мухлясали стени и чу цвъртене на плъхове, докато се надигаше с мъка, за да седне в леглото от изгнила слама. Когато се помръдна, чу звън на веригите, оковаващи китките и глезените му и качени за масивна каменна скоба в стената. Беше гол, като се изключи набедрената превръзка.

Главата му се цепеше. Езикът му беше залепнал за небцето от жажда; мъчеше го ужа̀сен глад. Въпреки пронизващите болки в черепа, той извиси глас в мощен рев: