Конан прецени ситуацията. Знаеше, че казармите са построени в квадрат с един-единствен изход. Той имаше на разположение две хиляди решителни номади. Разчиташе, че ще победи, използвайки току-що получената информация.
Погледна към луната и разбра, че наближава дванадесет часа̀. Трябваше да побърза. Опипа връзките на пленника си, пъхна тюрбана в устата му, издърпа го по-надалеч в уличката и го остави там изтощен, с блеснал свиреп поглед.
— Май че омеквам — каза си Конан. — Навремето щях да прережа гърлото на негодника след разпита. Но зуагирите несъмнено ще се погрижат за това, като го намерят.
Плахи, бързи барабанни удари изпълваха луксозния апартамент на втория етаж в губернаторския дворец, където Танара от Мейпур лежеше върху копринен диван и похапваше плодове от ниската масичка, поставена върху дебел килим пред нея. Абсолютно прозрачната й рокля разкриваше съблазнителни прелести, но мъжът в стаята почти не им обръщаше внимание.
Този мъж беше дребен и кривокрак: кожата му бе с цвят на кал, беше облечен в кожи. Плоското му, сбръчкано, маймунско лице бе изрисувано с ивици и кръгове в червено и черно. Дългата му черна коса бе сплетена на мазни плитки, а на врата му висеше огърлица от човешки зъби. От него се носеше силна воня на потни кожени дрехи и немита човешка плът. Той беше вигур, един от онези жестоки и варварски номади от далечния североизток, отвъд морето Вилайет.
Дребосъкът седеше на пода с кръстосани крака и не откъсваше очи от тънката струйка дим, издигаща се от мангала на триножника пред него. Вълнистата синкава колона се извисяваше на два фута от източника си, после се разсейваше и се смесваше със сплетените арабески. През цялото време мъжът потропваше бързо с пръсти по малък барабан, не по-широк от един фут, който държеше с другата си ръка.
Най-накрая бързото барабанене престана.
— Какво виждаш, Татур? — попита йедката.
— Той идва — обяви шаманът и висок, напевен глас. — Онзи, когото търсиш, е наблизо.
— Как така? — гневно попита лейди Танара. — Везиз шах има бдителна стража и такъв подозрителен мошеник не може да влезе.
— Независимо от това, той приближава — изхленчи Татур. — Духовете не лъжат. Ако не избягаш, той скоро ще застане пред теб.
— Трябва да е влязъл предрешен във Вакла — замисли се Танара. — Какво ще правя, ако ме нападне? Твоят господар, онзи, чисто име не бива да се споменава, ще ми даде ли някакви средства, с които да се справя с него? — В гласа й се усещаше паника, а ръката й опипа красиво оформеното й гърло.
— Волята на онзи, чието име не бива да се споменава, е да постигнеш успех в своята мисия — каза провлачено вигурът. Бръкна в палтото си от овча кожа и извади малка морава стъкленица.
— Една капка от това във виното му — каза той — ще го умъртви за три дни.
— Това е добре. Но варваринът е предпазлив. Както разбрахме в Канирия, подозренията му се събуждат от едно нищожно намигване. Ами ако открие упойката и откаже да пие?
Татур извади и друг предмет; малка кесийка от мека кожа.
— В такъв случай това ще го събори само ако го помирише.
— Какво е то?
— Прах от жълт Хитайски лотос. Използвай го само в краен случаи. Защото, ако се върне към теб, ще изпаднеш в несвяст. А ако вдишаш по-силно, можеш да умреш.
— Това е добро, но не е достатъчно. Ако господарят ти наистина очаква да се изправя срещу кимериеца, трябва да ме снабди с последни средства за бягство, ако попадна в капан. Другите може и да подценяват кимериеца, но не и аз. Твоят господар може да го направи, а освен това ми е длъжник за минали услуги.
Едва забележима усмивка нагъна бръчките по лицето на Татур.
— Онзи, чието име не бива да се споменава, наистина каза, че с теб трудно се прави пазарлък. Ето. — Извади един предмет, който приличаше на прозрачно яйце. — Счупѝ това в час на нужда и ще получиш помощ от други измерения.
Танара огледа трите предмета.
— Добре — каза най-накрая. — Препусни към Аграпур и кажи на краля, че аз ще чакам Конан тук. Ако всичко мине добре, той ще получи врага си. Ако не, ще му трябва нов агент. Побързай и сбогом!
Няколко минути по-късно шаманът Татур, възседнал малко, рошаво хирканско конче, препусна в нощта през пясъците в неуморен галоп.
Нощта бе прохладна и спокойна. Капитанът на стражата при главната порта се протегна и се прозя. От малката караулка на площада пред портата той можеше да види двамата копиеносци, патрулиращи по парапета над двете крила на вратата. Двамата с алебарди на бойниците над входа стояха нащрек в безупречна стойка мирно, лунната светлина се отразяваше върху техните полирани ризници и островърхи шлемове. Нямаше никакъв повод за притеснения — един удар по гонга до капитана щеше мигновено да доведе и отрядите от казармите. Въпреки всичко губернаторът бе наредил стражата да се удвои и те да бъдат още по-внимателни от обикновено.
Читать дальше