Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

— А! — извика шемитът. — Това, разбира се, е славна новина!

— Нищо работа! Скоро ще се опомнят… Но тази демонстрация на сила поне ще спре набезите им за известно време. Везиз шах ни заповяда да убиваме всеки зуагир — мъж, жена или дете — заловен от патрулите ни. Докато се върнете в Юкуб, ще можете да пътувате без страх надлъж и нашир през зуагирската пустиня.

— Ще направя жертвоприношение на Бел като израз на моята благодарност — каза търговецът, когато и последната камила мина бавно през портата. Четирима стражи затвориха портата: железните й крила се завъртяха със скърцане на пантите, дебели колкото човешки крак. Масивните пръти на резетата издрънчаха на местата си.

Фортът в действителност бе един малък град. Висока, назъбена каменна стена опасваше множеството сгради с парапети и бойници. Бдителни стрелци бяха наредени по стената. Пространството вътре беше обширно, а в изобилието от сгради намираха убежище търговци и крадци. Във Вакла бяха оградени всички удобства на цивилизования живот — кръчмите и къщите за комар ощастливяваха гарнизона.

На широкия пазарски площад в центъра се мотаеха войници в ризници и островърхи шлемове, търговци в халати и забулени жени. Пространството гърмеше от виковете на амбулантни търговци и търговски посредници. От едната страна се издигаше могъща цитадела, където живееше губернаторът — самата тя представляваше крепост със сиви каменни стени, тесни прозорчета и тежки медни врати. Онези, които бяха влизали вътре, обаче твърдяха, че интериорът е в пълен контраст с мрачната гледка отвън. Цитаделата била отрупана със скъпоценни произведения на изкуството, обзаведена с удобни мебели и претъпкана с хубави вина и храни.

Вечерта дойде. Небето бързо потъмня и тук-там прозорчетата се осветиха от свещи и лампи. Потни кръчмари носеха бурета с вино от избите си и очакваха вечерната навалица от клиенти. Комарджиите хвърляха заровете с тренирани извъртания и премятания. Започваше колоритният нощен живот в хирканския град.

В помещенията до западната стена, запазени за гостуващи кервани, край огньовете на Конановата банда се разразиха спорове. Почти всички смятаха, че трябва да си седят там в безопасност, неподозирани от никого, докато дойде уреченият час. Но Конан бе на друго мнение. Оставаха му цели два свободни ча̀са и той възнамеряваше да огледа разположението на врага. Вече бе забелязал къде се намират казармите на офицерите и обикновените войници — близо до главната порта — но не знаеше каква е числеността на войските, разквартирувани там.

— Може демоните да ви отрежат езиците! — изръмжа той. — Аз ще направя, както казах. Покрай кръчмите ще има множество пияни войници, които не са наряд. Все ще мога да хвана един от тях и да измъкна нужната информация, даже ако трябва да я изстискам от него като от мокър парцал.

Желязната решителност на кимериеца отхвърли възраженията на другарите му. Той се уви в халата си и тръгна, криейки лице под кафията си. Не трябваше да проваля добре подготвения им план, като позволи на някой туранец с добра памет да го разпознае.

Изпаренията от кисело вино, вкисната бира и пот удариха Конан в носа, когато влезе в първата кръчма. Гуляят се вихреше с пълна сила. Момите бързаха напред-назад с разпенени кани бира и бутилки вино, докато гримираните уличници се разполагаха върху коленете на полупияните войници, които изпразваха чашите си и викаха за още. Интериорът напомняше за западна кръчма, макар че облеклата бяха по-колоритни.

Варваринът намери една малка, уединена масичка в най-тъмния ъгъл, седна на скърцащия стол и си поръча халба бира. Утоли жаждата си на големи глътки и се огледа. Двама пияни кавалеристи се бореха на пода сред виковете и кикотенето на жените. Стегнатите мускули подскачаха под мургавите им изпотени кожи. На съседната маса вървеше игра на зарове. Блестящи монети и искрящи скъпоценни камъни се прехвърляха от едната страна към другата през грубо изсечената и залята с вино маса. Кимериецът се отпусна. Той рядко се изнервяше, но сетивата му бяха нащрек, когато влезе в леговището на врага.

— Какво ще кажеш за едно питие, мълчаливи тъпако?

Един въоръжен гигант си проби път през тълпата с трясък от преобърнати столове. Зад него се чуваха бесни ругатни. Той се пльосна на свободния стол край масата на Конан. Очите му бяха изцъклени войнствено, а позлатената ризница и коприненият шал бяха опръскани с вино.

Конан присви очи. Човекът бе облечен с алената мантия и белия тюрбан на Имперската стража. Тюрбанът бе украсен с пауново перо — отличителен знак на капитан от тези елитни войски. Несъмнено беше от отряда, разбил зуагирите и хванал в плен Ийн Алал. Всъщност може би той бе командвал тази група. Ето възможност, пратена от боговете, стига Конан да съумееше да я използва добре.