Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Кимериецът изтри меча си в кърпата на врага си и бързо се огледа. Беше чул звук някъде отзад. Сетивата му бяха нащрек. Изчака предпазливо, докато една парцалива фигура се свлече и претърколи надолу по склона и стигна почти в краката му. Беше зуагир. Изправи се на крака и се изплю върху безжизнената фигура на Хамар Кур. После обърна пламналите си очи към Конан. Когато огледа гигантската фигура в износена ризница, яростта и гневът в очите му се смениха с разбиране и радост. Вдигна вързаните си ръце и извика:

— Слава на Кемош, задето отговори на молитвите ми и прати тези кучета на дъното на Ада! И нещо повече, той е довел великия военен главатар, който ни водеше за плячка преди години! Поздравявам те, Пустинен Ястреб! В селата ще има веселби и танци! Тиранските кучета ще се свият от страх в кулите си, докато чуват бойния вик из пустинята: „Йамад ал-Афта се е завърнал!“

Конан вдигна широките си рамене и мушна меча си обратно в ножницата. Конят му се беше изправил и Конан смъкна от седлото мяха си с вода и дисагите.

— Ето, вълко — изръмжа той. — Изглеждаш много отпаднал. Пийни си, но не прекалявай. — Конан извади хляб и изсушено месо и ги подели със зуагира. — Сега ми кажи какво те води пешком в пустинята? Как попадна в ръцете на хирканците?

Номадът отговори между глътките и залъците си:

— Аз съм Алат от племето дуали. Яздех сам и по бърза работа от лагера ни, когато тези кучета ме хванаха. Те застреляха коня под мен и ме зашеметиха с удар по главата. Водеха ме обратно във форт Вакла за разпит и смърт.

— Закъде бързаше? — попита Конан. — И защо сам? Тези хълмове гъмжат от турански патрули.

Когато отговори, в гласа на зуагира се усещаше пламтяща страст:

— Ужасно нещастие се стовари върху племето ни. Слушай, господарю. От няколко дни сме в очакване в руините на храма Гарат на петдесет мили на юг оттук. Чу се слух, че от запад приближава богат керван, че носи богатство и самата лейди Танара.

— Коя е тя?

— Една йедка от Майпур, известна с красотата и богатствата си. Нещо повече, тя е обсипана с почести от крал Йездигерд. Ако успеем да я хванем, ще вземем приказен откуп, както и плячката от камилския керван. Причаквахме ги там с наострени ножове и опънати тетиви, докато не си помислихме, че онези кучета търговците няма да дойдат никога. И после един ден чухме в далечината звънците на камилите. Видяхме дълга редица мъже, добитък и каруци. Изчакахме ги, докато приближат до нас. Нададохме бойния си вик и се спуснахме отгоре им. Очаквахме да победим лесно търговците и слугите им. После, изведнъж, те захвърлиха халатите си. Срещу нас се втурнаха не плахи цивилни, а бронирани конници с белите тюрбани на Имперската гвардия. В колите трябва да имаше скрити стотици. Прегазиха редовете ни като жетвари, които се движат през житно поле. Половината от нас загинаха при първата атака. Останалите бяха разпръснати на малки групи. Борихме се смело срещу превъзхождащия противник и много туранци се проснаха на земята с дуалско копие в гърлото или с крив нож в стомаха. Но нямаше полза от смелостта ни, тъй като към нас приближиха нови и нови стоманени редици. Видях как брат ми пада под удара на ятагана на емира. После Ийн Алал, баща ми, получи удар по главата, който го събори замаян от седлото. Аз пришпорих коня си: успях да си пробия път с бой. Преследваха ме с часове, но конете им бяха по-уморени от моя и най-накрая се отказаха. Бях тръгнал да вдигна племето, когато ме хванаха. Досега керванът вече е стигнал непокътнат до форт Вакла. Довечера при туранците ще има веселба — от десетилетия не са хващали жив зуагирски вожд!

— Откъде знаеш, че е жив?

— В последния момент, преди да препусна, погледнах назад и видях как двама го носят назад към каруците. Той мърдаше, макар и едва-едва.

Конан обмисли този разказ. Добре помнеше Ийн Алал, един от най-твърдите поддръжници на старото, от времето, когато той, като военен главатар на три обединени зуагирски племена, ги поведе на смели набези срещу туранците. Сблъскал се с този нов проблем, той не искаше да остави стар приятел без помощ в ръцете на враговете му. Скочи и сините му очи блеснаха решително.

— Хванѝ си кон! — извика той. — Веднага тръгваме към оазиса Дуалн. Ще стигнем там до мръкване, а ако името ми не е забравено, аз отново ще вдигна племената. Ще спася стария си приятел. В името на Кром, ще оскубем брадите на онези кучета!

Той се разсмя и скочи на седлото. Направи знак на спътника си да го следва и пришпори в бесен галоп през пясъците.