Бьёрн Ниберг - Конан отмъстителя

Конан кимна. В южните страни изобилстваха легендите за миналото, но името на този ужасен магьосник все още се нашепваше предпазливо, макар че от смъртта му бе минал цял век и половина. Хирканските завоеватели бяха плячкосали и опожарили града му, докато той лежал безпомощен, унесен от сока на черния лотос.

Много привърженици на магията бяха търсили тайните му книги, за които се говореше, че са написани върху изсушените кожи на одрани живи девици, но никой не ги откри. Ако този пръстен беше остатък от вещите на Ракамон, той със сигурност щеше да е много мощен.

— Да, това е пръстенът на Ракамон — тържествено обяви Пелиас. — Някои от неестествените същества, призовани от тъмните кралства, не могат, веднъж извикани, да бъдат контролирани с обикновените защитни магии. Заради това той изработил този пръстен от метала, който намерил в паднала звезда по време на странстванията си из ледения Север. Чрез тайни и безименни ритуали надарил пръстена с невъобразими сили. В тези ритуали кръвта се лее изобилно и крещящите души се осъждат да обитават най-дълбоките и най-тъмни бездни на ада. Доколкото знам, онзи, който носи този пръстен, може да се изправи срещу всеки звяр, призован с черна магия.

— Колкото до детайлната му употреба, не знам. Вероятно знанието е умряло заедно с тайните ръкописи. Вземи го, Конан! Това е всичко, с което мога да ти помогна. Не знам други магии, които биха ти помогнали срещу злата сила на Йа Чиенг.

Конан взе украшението. Най-напред то изглеждаше прекалено малко за масивните му пръсти, но когато го пробва на средния пръст на лявата си ръка, то се плъзна леко върху него. Кимериецът сви рамене. Десетилетният опит го караше да поглежда небрежно към способностите на магическите предмети. Играчката можеше и да помогне, а ако не, сигурно нямаше да навреди. Поне намеренията на Пелиас бяха добри.

— По дяволите целият този разговор — каза варваринът. — Чака ме дълъг път. Самун хляб, парче месо и мях вино и съм готов за сън. Можеш ли да ми отделиш някои ъгъл за през нощта?

— Каквото поискаш, приятелю. Моите слуги ще ти донесат храна и ще се погрижат за коня ти. — Пелиас плесна с ръце.

— Това ми напомня нещо — прозина се Конан. — Трябва да принеса един бик в жертва на Кром, преди да тръгна утре. Не казвай нищо за това, защото, ако разберат, хората ще кажат: „Конан остарява: изкуфял е и е станал религиозен на стари години!“…

Слънцето блестеше върху островърхите шлемове и наточените остриета на копията. Дрънчаха шпори и ярките копринени платове хвърляха сияйни отблясъци, докато тримата бронирани ездачи препускаха по дългия склон на голяма пясъчна дюна в обширната пустиня, оформяща западните граници на Туран. Около шлемовете им бяха увити червени тюрбани: кърпи със същия цвят висяха на коланите им. Бели копринени ризи, торбести панталони, пъхнати в ниски черни ботуши и сребърни ризници без ръкави завършваха облеклото им. Криви мечове висяха на бедрата им. Изправени в калъфите, закачени за седлата на двама от тях стърчаха десетфутови турански копия. От седлото на третия висеше дебел, двоен лък в калъф с около тридесет стрели в лъскав кожен колчан.

Придружаваше ги и четвърти човек, двете му китки бяха завързани с въже. Стрелецът държеше другия му край. Дълбоките следи в пясъка показваха неспособността на пленника да догонва конните си похитители. Той бе облечен с белия халат на пустинен зуагир, макар че дрехите му бяха мръсни и изпокъсани. Слабото му, мургаво лице бе с хлътнали бузи, но в зачервените му очи се спотайваше неумолима омраза. Залиташе запъхтян по склона без стон на болка или протест.

Туранските войници, отделени от основните си войски от двудневната пясъчна буря, се опитваха да намерят пътя до форт Вакла, турански преден пост дълбоко в зуагирската пустинна страна. Предишния ден бяха срещнали зуагира. Конят му бе паднал под него, пронизан със стрела в сърцето, а той лежеше в безсъзнание на пясъка, поразен от удар с дръжката на копие. Командирът на форт Вакла напоследък бе подел интензивна кампания срещу пустинните племена, които ограбваха туранските кервани. Конниците бяха пленили зуагира и го водеха във форта, за да го разпитат, преди да го обесят.

Малката бойна част спря да почине на върха на дюната. Вдигнаха мяховете с вода към напуканите си устни, докато одрипаният пленник пълзеше на четири крака, почти примрял от умора. Пясъчните дюни се простираха напред, докъдето им виждаха очите. Като опитни воини, туранците използваха почивката, за да огледат хоризонта и пясъците с ястребовите си очи. Не се виждаше нищо, освен безкрайното, нагънато жълто поле.