Ли Бардуго - Сянка и кост

Тъмнейший я беше уредил на това място, преследвайки собствените си цели, и сега й се отплащаше за нейните услуги. От сега нататък тя нямаше да бъде принудена да обслужва капризите на царя и царицата, нито щеше да носи цветовете на прислугата. Но Давид страдаше от угризения. А може би не само той, но и останалите. Техният брой сигурно щеше да нарасне, когато Тъмнейший отприщеше силата на „Долината на смъртната сянка“. Макар че тогава щеше да е твърде късно.

Появата на Иван при входа на шатрата ме откъсна от мислите ми.

— Ставай — заповяда. — Той иска да те види.

Стомахът ми нервно се сви, но все пак станах и тръгнах подире му. Щом излязохме от шатрата, плътно ни наобиколи охрана, която ни конвоира по късия път до покоите на Тъмнейший.

Когато забелязаха Иван, опричниците на стража при входа отстъпиха настрани. Сърцеразбивачът кимна по посока на шатрата.

— Влизай — нареди с нагла усмивка. Отчаяно ми се прищя да залича с един шамар отракания му и многозначителен поглед, но само вирнах глава и минах покрай него.

Тежката копринена завеса на входа се спусна зад гърба ми. Пристъпих няколко крачки напред, после спрях, за да събера кураж. Шатрата беше просторна и се осветяваше от мъждивия светлик на лампите. Подът бе покрит с килими и кожи, а по средата в голям сребърен мангал припукваше огън. Високо над него, в тавана на шатрата, имаше отвор, през който излизаше димът и откъдето се подаваше къс нощно небе.

Тъмнейший седеше в огромно кресло, дългите му крака бяха изпружени напред. Той наблюдаваше втренчено пламъците с чаша в ръка, на масичката до него стоеше бутилка квас.

Без дори да ме погледне, той направи жест към креслото срещу себе си. Приближих огъня, но не седнах. Той ме изгледа косо с нещо като очакване, после отново обърна очи към огъня.

— Седни, Алина.

Приседнах на ръба на стола, но останах нащрек.

— Говори — каза.

Вече започвах да се чувствам като куче.

— Нямам какво да кажа.

— Мисля, че е точно обратното: имаш много за казване.

— Ако ти кажа да спреш, няма да го направиш. Ако ти кажа, че си полудял, едва ли ще ми повярваш. Тогава защо да си хабя думите?

— Може би защото искаш момчето да живее.

Дъхът ми секна, едва успях да потисна риданието си. Мал беше жив. Тъмнейший може и да лъжеше, но някак не ми се вярваше. Той обичаше властта, а животът на Мал му осигуряваше власт над мен.

— Какво трябва да кажа, за да го спася? — прошушнах и се наведох напред. — Кажи ми и ще го имаш.

— Той е изменник и дезертьор.

— Той е най-надареният следотърсач, който някога си имал или ще имаш занапред.

— Може и така да е — отвърна Тъмнейший и равнодушно вдигна рамене. Но аз вече го познавах добре и зърнах алчни искри в погледа му, когато отметна глава, за да изпие до дъно чашата с квас. Давах си сметка какво му коства да мисли за унищожението на нещо, което би могъл да притежава и използва.

Реших да се възползвам от това незначително предимство.

— Може да го пратиш в изгнание на север, чак до Вечните ледове, докато не ти потрябва отново.

— Нима искаш да прекара остатъка от живота си на каторга или в затвора?

Преглътнах мъчително буцата, заседнала на гърлото ми.

— Да.

— Надяваш се да успеете пак да се съберете, така ли? — попита той развеселен. — Въобразяваш си, че ако оживее, все ще намериш път към него. — Той поклати глава и късо се изсмя. — Предоставих ти власт и сила, за каквито дори не си мечтала, а ти нямаш търпение да избягаш и да се задомиш с твоя следотърсач.

Знаех, че трябва да си затварям устата и да се правя на дипломат, но не се сдържах:

— Нищо не си ми дал. Превърна ме в твоя робиня.

— Никога не съм възнамерявал да стане така, Алина. — Той прокара длан по челюстта си, в изражението му имаше умора, разочарование, дори нещо много човешко. Но дали беше истинско, или просто преструвка? — Не можех да си позволя да рискувам — каза. — Не и с мощта на елена, не и когато бъдещето на Равка е заложено на карта.

— Само не се преструвай, че всичко това е за добруването на Равка. Ти ме излъга. Лъжеш ме, откакто те срещнах.

Дългите му пръсти стиснаха чашата.

— А ти заслужи ли доверието ми? — попита. Сега гласът му не беше толкова студен и непоклатим. — Багра ти подшушна няколко обвинения и те отпрати. Замисли ли се поне веднъж какво ще ми бъде на мен, какво ще бъде за цяла Равка, ако изведнъж изчезнеш?

— Не ми остави друг избор.

— Естествено, че имаше избор. Но ти предпочете да обърнеш гръб на страната си и на всичко онова, което си.