Ли Бардуго - Сянка и кост

Челюстта ми увисна.

— Нима не знаят?

— На тях им беше съобщено, че си се оттеглила в уединение, за да се подготвиш в покой и молитви за прекосяването на „Долината на смъртната сянка“.

От гърлото ми се откъсна сух лаещ смях.

— Определено имам отпочинал вид.

— Ще кажа, че си постила.

— Значи затова войниците в Райевост не ме издирваха — казах, най-после проумяла причината. — Ти така и не си казал на царя.

— Ако беше тръгнал слух за твоето бягство, наемните убийци на фйерданите веднага щяха да ти хванат дирите и само след няколко дни щеше да си мъртва.

— А на теб щяха да ти потърсят сметка как така си изпуснал единствената Призоваваща слънцето в цялото царство.

Тъмнейший ме гледа дълго и изпитателно.

— Как точно си представяш, че би живяла с него, Алина? Той е отказатся. Няма никаква надежда да проумее твоята дарба, а дори да стане, това ще го накара единствено да се страхува от теб. За хора като теб и мен не може да има обикновен живот.

— Аз не съм като теб — отвърнах решително.

Устните му се извиха в скована и горчива усмивка.

— Разбира се, че не си — вежливо отвърна. После почука по тавана на каретата и тя спря. — Когато пристигнем, ти ще поздравиш посрещачите, после ще се извиниш, че си изтощена, и ще се оттеглиш в шатрата си. Ако си позволиш да направиш нещо дръзко и необмислено, ще подложа следотърсача на такива изтезания, че ще ме моли да го умъртвя по-скоро.

После си тръгна.

През останалия път до Крибирск пътувах сама, опитвайки неуспешно да овладея треперенето си. „Мал е жив — повтарях си. — Сега само това е от значение. — Но в ума ми се прокрадваше и друга мисъл: — Може би Тъмнейший подхранва тази илюзия, за да те държи в подчинение.“ Обвих тялото си с ръце, молейки се това да не е истина.

Когато навлязохме в Крибирск, дръпнах завесите. Усетих да ме пронизва тъга при спомена как преди месеци вървях по същия този път. Тогава каретата на Тъмнейший, в която пътувах сега, едва не ме прегази и се отървах само благодарение на Мал. А Зоя се зазяпа по него от колата на Призоваващите. Тогава си пожелах да съм като нея: красиво момиче в син кафтан.

Най-после стигнахме огромната шатра от черна коприна и каретата беше наобиколена от тълпа гришани посрещачи. Насреща ми се втурнаха Мари, Иво и Сергей, нетърпеливи да ме приветстват. С изненада установих колко ми е хубаво да ги видя отново.

Но щом ме огледаха по-добре, въодушевлението им се стопи, отстъпило място на тревога и загриженост. Те бяха очаквали да видят триумфа на Призоваващата слънцето, увенчана с най-силната муска на всички времена; очакваха от мен да се излъчва мощ, подсилена от благоволението на Тъмнейший. Вместо това пристигаше едно бледо, уморено и покосено от мъка момиче.

— Добре ли си? — прошепна Мари, докато ме прегръщаше.

— Да — уверих я. — Просто съм изморена от пътя.

Впрегнах и последните си сили, за да им се усмихна колкото се може по-убедително и да ги успокоя. Постарах се да изглеждам въодушевена, докато те се възхищаваха на нашийника от еленови рога и посягаха да го докоснат.

Тъмнейший през цялото време стоеше наблизо и не ме изпускаше от поглед, затова си проправях път през множеството с усмивка на уста, докато накрая лицето ми съвсем се схвана.

Минавайки през павилионите на Гриша, зърнах Зоя, изтегната върху купчина възглавници. Тя впи жаден поглед в нашийника. „Твой е, стига да го искаш“ — помислих си с горчивина и ускорих крачка.

Иван ме отведе в самостоятелна шатра близо до покоите на Тъмнейший. Върху походното легло ме чакаха кат чисти дрехи и синият ми кафтан, имаше и вана с гореща вода. Не бях носила одеждите на Призоваващ само няколко седмици, но ми беше чуждо да ги облека пак.

Личната охрана на Тъмнейший плътно обгради шатрата ми. Само аз знаех, че освен да ме защитават, те ме пазеха и да не избягам. Шатрата беше пищно отрупана с кожи, вътре имаше изрисувана маса и столове, а също и едно изработено от Фабрикатори огледало, бистро като изворна вода и инкрустирано със злато. Готова бях да се откажа от всичко това, само и само да зъзна отново заедно с Мал върху протрито одеяло на студената земя.

Никой не влизаше при мен. По цял ден крачех напред-назад като в клетка; не ми оставаше нищо друго, освен да се тревожа и да си представям най-страшното. Недоумявах защо Тъмнейший бави влизането си в „Долината на смъртната сянка“. Не знаех какво крои, а моите пазачи определено нямаха желание да обсъждат това с мен.