Ли Бардуго - Сянка и кост

— И без това загубихме достатъчно време. — После направи няколко крачки и без колебание преряза гърлото на елена.

Върху снега бликна кръв и взе да се събира на локва под тялото на животното. Гледах как животът се изцежда от тъмните му очи и от гърдите ми се изтръгна ридание.

— Вземи рогата — нареди Тъмнейший на един от опричниците. — Отрежи по едно парче от всеки.

Мъжът пристъпи напред и се наведе над тялото на елена, в ръката си държеше назъбено острие.

Извърнах поглед, стомахът ми се сви от режещия звук на триона, разцепил безмълвието на поляната. Стояхме потънали в мълчание, дъхът ни се кълбеше в ледения въздух, а звукът от триона все не спираше. Когато най-после секна, продължих да усещам вибрирането му в стиснатите си до болка зъби.

Опричникът прекоси поляната и подаде на Тъмнейший две парчета от еленовите рога. Те бяха почти еднакви и завършваха с разклонения с приблизително един и същ размер. Тъмнейший ги сграбчи с две ръце и впи пръсти в грапавата сребриста кост. После направи знак. Изненадах се, като видях Давид в пурпурен кафтан да се измъква от сенките.

Разбира се, Тъмнейший държеше неговият най-умел Фабрикатор да изработи нашийника. Давид избягваше погледа ми. Запитах се дали Женя знае къде е той сега и какво прави. Може би щеше да се гордее с него. Може би и тя вече ме мислеше за предател.

— Давид — проговорих тихо, — не прави това.

Той ме погледна, но после припряно извърна очи.

— Давид много ясно си дава сметка за бъдещето — обади се Тъмнейший, в гласа му се долавяше заплаха. — И предпочита да не се противопоставя на неизбежното.

Давид застана от дясната ми страна. Тъмнейший ме изгледа изпитателно в светлината на факлите. За миг се възцари пълно мълчание. Здрачът отдавна се беше стопил и сега грееше луна, ярка и пълна. Поляната сякаш беше замряла в очакване.

— Разкопчай си палтото — нареди Тъмнейший.

Не помръднах.

Той погледна към Иван и кимна. Мал изкрещя, хвана се за гърдите и се повали на земята.

— Не! — извиках. Опитах да се втурна към Мал, но охранителите ме държаха здраво от двете страни. — Моля те — обърнах се отчаяно към Тъмнейший, — накарай го да престане!

Той кимна отново и виковете на Мал секнаха. Сега лежеше в снега и едва си поемаше дъх, впил поглед в нагло ухиления Иван; очите му преливаха от омраза.

Тъмнейший ме гледаше в очакване с безстрастно изражение. Видът му беше едва ли не отегчен. Освободих се от хватката на опричниците. С разтреперани ръце изтрих сълзите си и разкопчах палтото, оставяйки го да се свлече от раменете ми.

Като в някакъв унес почувствах как студът прониква през вълнената ми риза, усетих втренчените погледи на войници и гришани върху себе си. Целият свят се беше свил до големината на двете извити парчета кост в ръцете на Тъмнейший. По цялото ми тяло пропълзя ужас.

— Вдигни си косата — нареди той.

Прибрах с две ръце косата от врата си.

Тъмнейший пристъпи напред и дръпна плата на ризата ми, така че да не пречи. Когато пръстите му докоснаха кожата ми, цялата потръпнах от погнуса. Видях как по лицето му премина гняв.

Безкрайно внимателно той намести роговете от двете страни на врата ми и ги положи върху ключиците. После кимна на Давид. Усетих как Фабрикаторът поема роговете. Мислено го виждах да стои зад мен със същото съсредоточено изражение, което забелязах още първия ден при посещението си в работилниците на Малкия дворец. Виждах как двата рога се напасват и сливат един с друг. Без помощта на закопчалка или клипс. От сега нататък нашийникът щеше завинаги да е на врата ми.

— Готово — прошепна Давид. После пусна нашийника и аз усетих тежестта му около врата си. Свих юмруци и зачаках.

Нищо не последва. Почувствах внезапен прилив на дръзка надежда. Ами ако Тъмнейший грешеше и нашийникът нямаше никаква сила?

Тогава обаче той ме стисна за раменете и в мен завибрира безмълвна команда: „Светлина“. Имах чувството, че някаква невидима ръка бръкна в гърдите ми.

От мен заизвира златиста светлина и окъпа поляната. Видях как Тъмнейший присвива очи заслепен, лицето му триумфално грееше.

„Не“ — помислих си и направих опит да освободя светлината, да я отпратя. Но още със зараждането на моята съпротива невидимата ръка без никакво усилие бръкна в гърдите ми и я сломи. След това в мен отекна друга команда: „Още“. Тялото ми забуча с нова сила, по-необуздана и могъща от всичко, което бях усещала някога. И това нямаше край. Самоконтролът, който бях овладяла, познанията, които бях придобила — всичко беше пометено от нея.