Ли Бардуго - Сянка и кост

„Не само враговете на Равка — напомних си, — а всеки, който въстане срещу Тъмнейший. Всеки, който дръзне да му противостои.“ Тъмнейший по-скоро щеше да превърне света в пустиня, отколкото да се откаже дори от едно ечемично зрънце от своята сила.

Мал потърка лице с длан.

— Всичко се оказа напусто. Когато времето се промени, стадото се върна в Равка. Трябвало е просто да изчакаме да дойде обратно.

Погледнах Мал, взрях се в пустите му очи и в твърдата линия на очертаната от белега челюст. Това не беше момчето, което познавах. Опитвал се бе да ми помогне, затова беше тръгнал да преследва стадото. Значи аз също имах известна вина за промяната в него. Сърцето ми се късаше при тази мисъл.

— Съжалявам, Мал. Толкова съжалявам.

— Вината не е твоя, Алина. Аз сам направих своя избор. Но той коства живота на приятелите ми.

Искаше ми се да го прегърна и силно да го притисна към себе си. Но това беше невъзможно, не и с този нов Мал насреща. Трябваше да призная обаче, че едва ли бих си го позволила и със стария Мал. Ние вече не бяхме деца.

Непринудената ни близост бе останала в миналото. Протегнах ръка и я отпуснах върху рамото му.

— Щом вината не е моя, значи и твоя не е, Мал. Михайло и Дубров също са направили своя избор. Михайло е искал да ти бъде истински другар. Пък и не знаеш дали не е имал своя причина да преследва стадото. Той не беше малко дете и едва ли би искал така да го запомним.

Мал не ме погледна, но след малко отпусна ръка върху моята. Все още седяхме така, когато започнаха да прехвърчат първите снежинки.

Моята светлина ни сгряваше цяла нощ под завета на скалите. Започнех ли да клюмам, Мал ме сръгваше да се събудя, за да я поддържам. Насред огряния от звездите безкрай на Сайбея тя ни топлеше под животинските кожи.

Когато подадохме глави на следващата сутрин, слънцето сияеше ярко над заметнатия с бяло покривало свят. Толкова далеч на север снегът беше нещо обичайно през пролетта, но нямаше как да не помисля, че и лошият ни късмет се е намесил. Мал огледа девствената шир и възмутено поклати глава. Нямаше нужда да питам за какво мисли. Дори стадото да е било наблизо, следите му са вече заличени от снежния покров.

Ние обаче щяхме да оставим ясна диря за всеки, който искаше да ни проследи.

Без да пророним и дума, отметнахме кожите и взехме да ги прибираме. Мал привърза отново лъка към торбата и двамата поехме през платото. Напредвахме бавно. Той правеше всичко възможно да замете следите ни, но въпреки това здравата бяхме загазили.

Усещах, че Мал се вини, задето не бе успял да открие дирите на стадото, но не знаех как да го успокоя. Сега Сайбея изглеждаше още по-необятна в сравнение с предишния ден. Или просто аз се чувствах смалена.

Най-накрая ливадите отстъпиха място на горички от тънки сребърни брези и гъсти борове с отрупани от сняг клони. Мал забави крачка. Имаше изтощен вид, под сините му очи се бяха появили тъмни сенки. Импулсивно пъхнах своята облечена в ръкавица длан в неговата. Очаквах да се дръпне, но вместо това той стисна пръстите ми. Продължихме да вървим така, ръка за ръка, чак до късно следобед. Докато навлизахме все по-навътре в леса, високо над нас боровите клонаци се сплитаха и образуваха балдахин.

По залез оставихме прикритието на гората и излязохме на малка полянка, притаена под съвършените вълнисти форми на снежните навеи, върху които искряха лъчите на гаснещото слънце. Потопихме се в нейното безмълвие и неподвижност. Шумът от нашите стъпки заглъхна в снега. Ставаше късно.

Знаех, че е време да направим бивак, да си осигурим подслон. Но вместо това стояхме като окаменели ръка в ръка и гледахме как денят постепенно гасне. — Алина — тихо пророни той. — Прости. Прости за всичко, което ти наговорих онази нощ в Малкия дворец.

Погледнах го изненадана. Това сега ми се виждаше като далечно минало.

— И ти ми прости — казах.

— Съжалявам и за всичко друго.

Стиснах ръката му.

— И без това знаех, че едва ли ще открием стадото.

— Не — прекъсна ме той, като избягваше погледа ми. — Не за това. Аз…

Когато тръгнах след теб, мислех, че е защото спаси живота ми и ти дължа нещо.

Сърцето ми се сви. Мисълта, че Мал е дошъл само да изплати някакъв въображаем дълг към мен, се оказа по-болезнена, отколкото очаквах.

— А сега?

— Сега вече не знам какво да мисля. Само едно ми е ясно: всичко вече е друго.

Сърцето отново ме прободе.

— Знам — прошушнах.

— Така ли? Когато те видях с него в двореца онази нощ, ти изглеждаше толкова щастлива. Сякаш сте родени един за друг. Не мога да се отърва от този спомен.