Ли Бардуго - Сянка и кост

— Фйерданите разполагат с пушка със задно зареждане, която произвежда по двайсет и осем изстрела в минута. Нашите войници също трябва да имат такива. Ако царят си беше направил труда да се заинтересува поне малко от Първа армия, нямаше да сме толкова зависими от Гриша. Но къде ти! — възкликна той, после промърмори: — На всички е ясно кой дърпа конците в държавата.

Нищо не отговорих. Гледах да избягвам разговорите за Тъмнейший, доколкото бе възможно. Опитах ли се за пореден път да разбера откога Мал преследва елена, той все намираше начин да върне разговора към мен. Не исках да го притискам. Знаех, че частта на Мал е минала оттатък границата с Фйерда. Подозирах, че се е наложило с бой да си проправят път и така Мал е получил белега на челюстта, но той отказваше да ми каже нещо повече.

Веднъж, докато вървяхме през редица изсъхнали върби, а заскрежената земя хрущеше под ботушите ни, Мал ми посочи гнездо на ястреб. Тогава почувствах, че не искам нашият поход да свършва. Колкото и да копнеех за меко легло и топла храна, по-силен беше страхът от това какво ще донесе краят на пътешествието ни. Какво ли щеше да стане, ако откриехме елена и аз получех рогата му? Как щеше да ме преобрази толкова мощна муска? И дали тя щеше да е достатъчна, за да се освободим от властта на Тъмнейший?

Защо не можеше винаги да е така — да бродим рамо до рамо и да спим сгушени един в друг под звездите. Можехме да намерим укритие в тези пусти равнини и притихнали горички, както стадото на Морозов се беше подслонило в тях. Тук щяхме да се скрием от нашите преследвачи.

Глупави надежди. Сайбея беше негостоприемна земя — див и пуст свят на свирепи зими и хилави лета. Пък и ние не бяхме чудни древни създания, които бродят по земята по здрач. Бяхме просто Мал и Алина и не можеше вечно да бягаме от преследвачите си. Една мрачна мисъл, която вече дни наред ме терзаеше, най-накрая узря. Въздъхнах, осъзнавайки колко дълго отлагам разговора с Мал по този въпрос. Държах се непростимо безотговорно, особено при риска, на който бяхме изложени. Нямаше как да продължавам така.

Тази нощ Мал почти спеше, дишането му беше станало равно и дълбоко, когато най-после събрах кураж да говоря.

— Мал — започнах. Той рязко се събуди и тялото му се напрегна. Седна и посегна към ножа. — Не. — Хванах ръката му. — Всичко е наред, но трябва да поговорим.

— Точно сега ли? — изръмжа той, тръшна се обратно на земята и преметна ръка върху мен.

Въздъхнах. Щеше ми се просто да лежа в тъмното, заслушана в шумоленето на вятъра сред тревите, затоплена от чувството за сигурност, колкото и лъжливо да беше то. Но знаех, че е невъзможно.

— Искам да направиш нещо за мен.

Той изсумтя.

— Искаш да кажеш, нещо повече от това да дезертирам от армията, да се катеря по планините и задникът ми да мръзне на голата земя всяка нощ, така ли?

— Да.

— Хъм — уклончиво изръмжа той и отново задиша бавно и равномерно, сякаш спеше.

— Мал — произнесох отчетливо, — ако не успеем… ако ни заловят, преди да сме открили елена, не трябва да ме даваш.

Той застина неподвижно. Усещах как бие сърцето му. Мълча толкова дълго, че се запитах дали пак не е заспал. Най-накрая проговори:

— Не можеш да искаш това от мен.

— Налага се.

Той седна, дръпна се от мен и прокара длан през лицето си. Аз също седнах и плътно загърнах раменете си с кожите, наблюдавайки го на лунната светлина.

— Не.

— Не може просто да откажеш, Мал.

— Ти ме питаш, аз ти отговарям. Не.

Изправи се и се отдалечи на няколко крачки.

— Знаеш каква е опасността, ако успее да ми надене нашийника, наясно си колко хора ще загинат заради мен. Не мога да го позволя. Не съм способна да понеса тази вина.

— Не.

— Трябваше да предвидиш и това, когато тръгна на север, Мал.

Той се обърна, приближи отново и коленичи пред мен, за да може да ме погледне в очите.

— Няма да те убия, Алина.

— Може да се наложи.

— Не — повтори той и тръсна глава, после отклони поглед. — Не, не и не.

Взех лицето му в студените си длани и обърнах главата му, принуждавайки го да ме погледне в очите.

— Да.

— Не мога, Алина. Не мога.

— Мал, нали помниш как в Малкия дворец каза, че Тъмнейший ме притежава.

Той леко се намръщи.

— Тогава бях ядосан. Не това исках да кажа…

— Ако ми сложи нашийника, той наистина ще ме притежава. Изцяло. И ще ме превърне в чудовище. Умолявам те, Мал. Искам да съм сигурна, че няма да позволиш да стане така.

— Как е възможно да ме молиш за такова нещо?!