Ли Бардуго - Сянка и кост

На Лев това явно не му хареса.

— Дай да им приберем парите и да се махаме.

— Виж сега какво — каза Длъгнестия, като все още изучаваше Мал с присвити очи. — Или тоя е дезертьорът, или е отмъкнал торбата на друг пехотинец. И така, и инак капитанът ще плати добри пари за него.

— Ами тя? — Лев отново ме раздруса.

— Явно и нейната работа не е читава, щом се е повлякла с тоя. Може и тя да е бегълка. Но даже да не е, става за малко забавление. Нали така, сладурче?

— Не я докосвай — каза Мал и пристъпи напред.

Още преди да мигна, Длъгнестия силно удари Мал по главата с дръжката на ножа. Мал залитна, подви коляно и от темето му рукна кръв.

— Не! — изкрещях. Мъжът, който ме държеше, отново запуши устата ми с длан и пусна ръката ми. Само това ми трябваше. Тръснах китка и огледалният диск се озова между пръстите ми.

Длъгнестия се надвеси над Мал с нож в ръка.

— Капитанът ще плати за него, все едно дали е жив, или мъртъв.

После посегна да нанесе удар. Обърнах огледалото и изстрелях един ослепителен лъч право в очите му. Това разколеба мъжа, вдигнал ръка да се заслони от ярката светлина. Мал не пропусна шанса. Той се хвърли към Длъгнестия, сграбчи го за краката и онзи тежко се блъсна в стената отзад.

Лев поохлаби хватката, за да се прицели с пушката на Мал, но не успя, защото го връхлетях, вдигнах огледалото и го ослепих.

— Какво по… — изръмжа той и присви очи. Преди да успее да се съвземе, забих коляното си в слабините му. Когато се преви надве, сграбчих главата му и здравата я блъснах с коляно. Чу се едно отвратително „хряс“. Дръпнах се назад, а той се повали на земята, стиснал носа си. Между пръстите му бликаше кръв.

— Получи се! — извиках победоносно. Ех, да можеше Боткин да ме види отнякъде сега!

— Хайде! — нареди Мал, охлаждайки въодушевлението ми. Обърнах се и видях Длъгнестия да лежи в безсъзнание в калта.

Мал сграбчи торбата и затича към другия край на уличката, по-далече от шума на празничното шествие. Лев стенеше, но не изпускаше пушката.

Изритах го здравата в стомаха и хукнах след Мал. Стрелкахме се покрай пусти лавки, дюкянчета и къщи, докато не излязохме обратно на калния главен път, после се втурнахме в гората под прикритието на дърветата. Мал крачеше с бясно темпо, преведе ни през малък ручей, през един хребет и още по-нататък, сякаш на километри от селцето. Според мен крадците не бяха в състояние да ни преследват, но не ми беше останал дъх да споря с него. Най-накрая той забави крачка и спря, преви се надве с опрени на коленете длани и задиша пресекливо.

Свлякох се на земята и се отпуснах по гръб, сърцето ми думкаше в гърдите.

Лежах, а кръвта шумеше в ушите ми. Попивах следобедните лъчи, които проникваха през клоните, и опитвах да възстановя дишането си. Когато усетих, че най-после мога отново да говоря, се надигнах на лакът и казах:

— Добре ли си?

Мал предпазливо докосна раната на главата си. Тя вече не кървеше, но той се намръщи.

— Отлично.

— Мислиш ли, че ще ни издадат?

— Естествено. Няма как да не опитат да припечелят нещо срещу сведения.

— По дяволите — изругах.

— Срещу това нищо не може да се направи. — После, за моя голяма изненада, се усмихна. — Къде се научи да се биеш така?

— При Гриша — прошепнах драматично. — Древната тайна за ритника в слабините.

— Каквото и да е, добра работа свърши.

Разсмях се.

— И Боткин така казваше: „Недей да се перчи, само причинява болка“ — изимитирах грубия акцент на наемника.

— Умен човек.

— Според Тъмнейший Гриша не бива да разчитат единствено на специалните си дарби при самозащита. — Съжалих още щом го казах.

Усмивката на Мал се стопи.

— Ето още един умен човек — студено отбеляза той, загледан в гората. След минута пак проговори: — Сега ще разбере, че не си тръгнала право към Долината. Ще се досети, че преследваме елена. — Той тежко седна до мен със сурово изражение. В тази неравна битка много малко неща бяха на наша страна, а ето че загубихме едно от предимствата си. — Не трябваше да те водя в селото — каза мрачно.

Сръгах го леко в ребрата.

— Откъде да знаем, че някой ще се опита да ни обере. Възможно ли е човек да има чак такъв кучешки късмет!

— Рискувах съвсем глупаво, трябваше да внимавам повече. — Той вдигна съчка от земята и ядно я запрати надалеч.

— Колачето е още тук — казах колебливо и измъкнах от джоба си смачканото и покрито с влакна печиво. Доскоро бе имало формата на птица в чест на завръщащите се през пролетта ята, но сега приличаше повече на навит чорап.