Ли Бардуго - Сянка и кост

Мал заговори още щом приключих:

— Не е трябвало да слушаш Багра.

— Откъде си сигурен? — попитах.

Той внезапно се обърна и аз едва не налетях отгоре му.

— Как мислиш, какво ще стане, ако стигнеш Долината и все пак успееш да се качиш на този кораб? Защо си мислиш, че властта на Тъмнейший се простира само до бреговете на Истинското море?

— Не мисля така, обаче…

— Само въпрос на време е да те открие и да ти надене тоя нашийник.

После той се обърна и закрачи по пътеката, оставяйки ме да стърча замаяна отзад. Насилих се да раздвижа крака и забързах след него.

Кроежите на Багра може и да имаха слаби страни, но какъв друг избор ни оставаше? Спомних си как яростно стискаше китката ми, страхът в трескавите й очи. Не беше очаквала Тъмнейший да приближи толкова стадото на Морозов. В нощта на зимния бал тя несъмнено се страхуваше, но все пак опита да ми помогне. Ако бе толкова безмилостна, колкото сина си, можеше да си спести този риск и просто да ми пререже гърлото. „Така за всички щеше да е най-добре“ — помислих си печално.

Дълго крачехме мълчаливо по стръмната пътека, навлизайки бавно все по-навътре в планината. На някои места пътеката беше толкова тясна, че се оказвах увиснала над пропастта. Прилепила гръб о скалата, пристъпвайки крачка по крачка, аз се молех мислено на светците да имат милост към мен.

По обяд превалихме първото било и скоро вече се катерехме по следващия склон. За мое нещастие, той се оказа още по-стръмен и висок от първия. Не откъсвах поглед от пътеката, местех единия крак пред другия и се опитвах да се отърся от връхлитащата ме безнадеждност. Колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че Мал има право. Не можех да се освободя от чувството, че съм обрекла и двама ни. На Тъмнейший аз му трябвах жива, но какво ли щеше да причини на Мал? Досега бях толкова погълната от собствените си страхове и тревоги за бъдещето, че изобщо не помислих за Мал — на какво се беше решил и какво беше пожертвал. Той беше поел риска да изгори всички мостове след себе си: никога повече нямаше да се върне в армията, нямаше да види приятелите си, нито щеше да е един от най-тачените следотърсачи. Още по-лошо — щяха да го обявят за дезертьор, а може би и за изменник. Наказанието за това беше смърт.

По залез вече се бяхме изкачили толкова високо, че изчезнаха и последните дървета, а на места зимният скреж още си стоеше. Изядохме оскъдната си вечеря от твърдо сирене и жилаво сушено говеждо. Мал прецени, че все още не е безопасно да палим огън, затова се сгушихме мълчаливо под одеялото, треперещи при всеки повей на зимната виелица, а раменете ни едва се докосваха.

Почти бях задрямала, когато Мал внезапно се обади:

— Утре поемаме на север.

Ококорих се.

— На север ли?

— Към Сайбея.

— Въпреки всичко искаш да проследиш стадото, така ли? — попитах невярващо.

— Знам, че мога да го открия.

— Стига Тъмнейший да не го е намерил преди теб.

— Едва ли — отвърна Мал и в тъмното усетих как поклаща глава. — Той все още е някъде на свобода. Усещам го.

Неговите думи зловещо ми напомниха какво бе казал Тъмнейший на пътеката пред хижата на Багра: „Еленът е предопределен за теб, Алина, усещам го“.

— Ами ако Тъмнейший пръв ни открие? — попитах.

— Не може да бягаш цял живот, Алина. Нали каза, че еленът щял да увеличи твоята сила. Тогава би могла да се опълчиш срещу Тъмнейший.

— Може би.

— Значи трябва да го направим.

— Ако ни заловят, той ще те убие.

— Знам.

— В името на всички светии, Мал! Защо тръгна след мен? Какво си мислеше?

Той въздъхна и прокара ръка през късата си коса.

— Изобщо не помислих. Вече бяхме на половината път към Сайбея, когато получихме заповед да се върнем и да проследим теб. Така и направихме. Най-трудно беше да отклоня останалите от твоите дири, особено след като едва не ни се навря в ръцете в Райевост.

— А сега си дезертьор.

— Така е.

— Заради мен.

— Да.

В гърлото ми засмъдяха напиращи сълзи, но успях да овладея гласа си, за да не трепери.

— Не исках да става така.

— Не ме е страх от смъртта, Алина — произнесе той със студен и непоколебим глас, който ми прозвуча чуждо. — Но не искам да пропускаме единствения си шанс. Трябва да намерим елена.

Дълго размишлявах над думите му. Накрая въздъхнах.

— Добре.

В отговор се разнесе похъркване. Мал вече спеше.

През следващите няколко дни той поддържаше безмилостно темпо, но гордостта ми, а може би страхът ме възпираха да го помоля да забави крачка. Понякога по склоновете над нас виждахме пръснати планински кози, а веднъж пренощувахме край приказно красиво езеро, но това бяха кратки изключения в монотонния пейзаж от оловносиви скали и начумерено небе.