Ли Бардуго - Сянка и кост

— Мал. — Изчаках, докато ме погледне. — Откри ли стадото? Успя ли да хванеш елена на Морозов?

Той удари с длан по коляното си.

— Защо това ти е толкова важно?

— Дълга история. Но трябва да знам дали той вече има елена.

— Не.

— Следотърсачите обаче го настигат, нали?

Той кимна.

— Но…

— Но какво?

Мал се поколеба. В гаснещата светлина на следобеда отново зърнах върху устните му следа от наперената усмивка, която познавах толкова добре.

— Не ми се вярва да го открият без мен.

Вдигнах вежди.

— Защото си най-добрият ли?

— Не — отвърна той, отново беше станал сериозен. — Но какво пък, може и така да е. Не ме разбирай погрешно. Те са добри следотърсачи, най-добрите в Първа армия, но… човек трябва да има специален усет, за да преследва стадото. Това не са обикновени животни.

„А ти не си обикновен следотърсач“ — помислих си, но не го казах гласно. Наблюдавах го и си мислех за думите на Тъмнейший, че всеки трябва да познава собствените си дарби. Дали в необичайните способности на Мал се криеше нещо повече от обикновен късмет и богат опит? Вярно, той никога не бе страдал от липса на самочувствие, но не мислех, че това е само гола самонадеяност.

— Дано си прав — промърморих.

— А сега ти ми отговори на един въпрос — каза и аз долових някаква сурова нотка в гласа му. — Защо избяга?

Чак сега осъзнах, че той няма никаква представа защо съм избягала от Малкия дворец и защо Тъмнейший ме издирва толкова настървено. При последната ни среща буквално бях заповядала на Мал да ми се маха от очите, но въпреки това той беше зарязал всичко и ми се беше притекъл на помощ.

Сега заслужаваше да получи обяснение, но не знаех откъде да започна. Въздъхнах и прокарах ръка по лицето си. В какво ни бях забъркала и двамата?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че се опитвам да спася света?

Той впи в мен твърд поглед.

— Значи това не е просто любовна свада, след която пак ще се върнеш с подвита опашка при него, така ли?

— Не! — възкликнах ужасена. — Това не е… Ние не сме… — Не успявах да намеря думи. Не ми оставаше друго, освен да се разсмея. — Де да беше така.

Мал дълго мълча. После, явно стигнал до някакво решение, проговори:

— Добре тогава. — Стана, разкърши се и преметна пушката на рамо. След това извади дебело вълнено одеяло и ми го хвърли.

— Почини си — заяви. — Аз поемам първото дежурство. — Обърна ми гръб и се загледа в търкулналата се високо по небосклона луна, която беше увиснала над долината, откъдето идвахме.

Свих се върху коравата земя и плътно се увих с одеялото, за да се стопля. Въпреки неудобствата клепачите ми скоро натежаха и умората най-сетне ме повали.

— Мал — прошушнах в тъмнината.

— Какво?

— Благодаря, че ме откри.

Не бях сигурна дали не сънувам, но май някъде откъм мрака долетя шепотът му:

— На твоите услуги.

После сънят ме отнесе.

Мал стоя на пост цяла нощ и ме остави да се наспя. На сутринта ми даде парче сушено месо и каза просто: „Разказвай!“.

Не знаех откъде да подхвана, затова започнах с най-лошото:

— Тъмнейший иска да използва „Долината на смъртната сянка“ като оръжие.

Мал дори не трепна.

— Как точно?

— Ще я разшири над цяла Равка и Фйерда — навсякъде, където му оказват съпротива. Само че не може да го направи без мен, аз трябва да удържам волкрите. Какво знаеш за стадото на Морозов?

— Не много. — Той зарея поглед над долината. — Значи заради теб е било всичко. От нас се очакваше да открием стадото и да заловим или поне да притиснем водача му, но без да го раняваме.

Кимнах и се опитах да му обясня малкото, което знаех за действието на муските; как Иван е трябвало да убие мечка, а Мари — северен тюлен.

— Всеки от Гриша трябва сам да си заслужи муската — казах накрая. — Същото важи и за елена, но той не е предназначен за мен.

— Хайде да тръгваме — рязко ме прекъсна Мал. — Може да ми доразкажеш, докато вървим. Искам да се изкачим още по-нависоко в планината.

Напъха одеялото обратно във войнишката мешка и се постара да заличи следите от бивака ни. После ме поведе по стръмна и камениста пътека. Лъкът му беше привързан отзад за войнишката торба, но пушката държеше готова за стрелба.

Краката отказваха да ми се подчиняват при всяка стъпка, но аз упорито следвах Мал и събрах сили да му разкажа останалата част от историята. Повторих му дословно всичко, което ми разкри Багра: как се появила Долината, каква е силата на нашийника и как Тъмнейший е замислил да се възползва от дарбата ми; накрая му казах и за кораба, който ме чакаше при Ос Кърво.