Ли Бардуго - Сянка и кост

Когато на четвъртата нощ платнището при входа на шатрата рязко се вдигна, едва не паднах от леглото. Оказа се Женя — невъзможно красива и носеща вечерята ми. Седнах на леглото, без да знам какво да кажа. Тя влезе и остави подноса, после се засуети около масата.

— Не би трябвало да съм тук — каза.

— Сигурно — съгласих се. — Не съм сигурна дали ми е позволено да приемам посетители.

— Не, имам предвид, че не би трябвало да съм тук. Невероятна мръсотия е.

Разсмях се и изведнъж страшно се зарадвах, че пак я виждам. Тя леко се усмихна и грациозно се настани на самия край на изрисувания стол.

— Разправят, че си била в уединение, за да се подготвиш за изпитанието — каза.

Изпитателно огледах лицето й, опитвайки да разбера какво точно знае.

— Не успях да се сбогувам, преди… да замина — отговорих предпазливо.

— Ако го беше направила, щях да те спра.

Значи беше наясно, че съм избягала.

— Как е Багра?

— Откакто ти замина, никой не я е виждал. Явно и тя се е отдала на уединение.

Потръпнах. Надявах се Багра да е успяла да избяга, но си давах сметка, че е малко вероятно. Как ли я беше наказал за предателството Тъмнейший?

Прехапах колебливо устни, но после реших да се възползвам от този може би последен шанс.

— Женя, възможно ли е да пратя известие до царя? Сигурна съм, че той не знае какво замисля Тъмнейший. Той…

— Царят е болен, Алина — прекъсна ме тя. — Сега Аппарат управлява вместо него.

Сърцето ми се сви. Спомних си какво бе казал Тъмнейший за Аппарат, когато видях свещеника за първи път: „От него има полза“.

Но свещеникът говореше не само за детрониране на царе, а и на Тъмнейший. Нима се бе опитвал да ме предупреди? Ех, де да не бях толкова страхлива. Само ако го бях изслушала по-внимателно. Ето още нещо в дългия списък с моите покаяния. Нямах представа дали Аппарат просто е верен на Тъмнейший, или козните му се простират много по-надалеч. Но сега вече нямаше как да разбера.

Надеждата, че царят ще прояви воля и желание да се противопостави на Тъмнейший, беше съвсем крехка, но именно тя ме крепеше през последните дни. А сега и тя беше отлетяла.

— Ами царицата? — попитах с последна искрица оптимизъм.

По устните на Женя пробяга дяволита усмивчица.

— Царицата не може да напуска покоите си. Заради собствената й безопасност, разбира се. Заразно е, както разбираш.

Чак сега си дадох сметка в какво бе облечена Женя. Първоначално бях толкова стъписана от появата й и така потънала в мисли, че не обърнах внимание. Женя носеше червено. Цвета на Корпоралки. Краищата на ръкавите й имаха синя бродерия — такова съчетание досега не бях виждала.

По гърба ми плъзна мраз. Какъв дял имаше Женя във внезапната болест на царя? Каква цена беше платила, за да се сдобие с цветовете на Гриша?

— Ясно — пророних тихо.

— Опитах да те предупредя — каза с известна тъга тя.

— Значи си била наясно с кроежите на Тъмнейший, така ли?

— Носеха се слухове — притеснено промърмори тя.

— Всичко е истина.

— Значи така е било писано.

Впих поглед в нея. След малко тя сведе очи към скута си. Пръстите й мачкаха и оглаждаха гънките на кафтана.

— Давид се чувства ужасно — прошепна. — Смята, че е допринесъл за унищожаването на цяла Равка.

— Вината не е негова — изсмях се кухо. — Всеки от нас допринесе с по нещо за свършека на света.

Женя ме изгледа остро.

— Едва ли наистина го вярваш. — По лицето й се изписа покруса. Дали и това не беше някакво предупреждение?

Сетих се за Мал и за заплахите на Тъмнейший.

— Не — отвърнах с празен поглед. — Разбира се, че не.

Виждах, че не ми повярва, но въпреки това челото й се проясни и тя ми се усмихна със своята мека и красива усмивка. Приличаше на изографисаната икона на някоя светица, а лъскавата бакърена коса правеше ореол около главата й.

Тя се надигна да си ходи и докато я изпровождах, пред погледа ми отново се явиха тъмните очи на елена, които виждах всяка нощ в сънищата си. — Не зная дали това вече има значение — казах, — но предай на Давид, че му прощавам. „И на теб също прощавам“ — добавих мислено. И наистина го чувствах. Защото знаех какво е най-после да си намериш мястото на този свят.

— Ще му предам — тихо рече тя. После се обърна и изчезна в нощта. В последния момент успях да зърна, че красивите й очи са пълни със сълзи.

Поразрових оттук-оттам вечерята си, после пак се върнах на походното легло и взех да прехвърлям през ума си онова, което ми каза Женя. Целият й живот досега беше преминал в отшелническото уединение на Ос Олта, разкъсван между света на Гриша и дворцовите интриги.