Ли Бардуго - Сянка и кост

Той ни отпрати с едно махване на ръката и Иван ме повлече навън по пътеката. Продължавах да се мятам и да се съпротивлявам. От гърлото ми се откъсна ридание. Сълзите, които бях възпирала през целия разговор с Тъмнейший, сега рукнаха свободно по страните ми.

— Престани — яростно изсъска Иван. — Някой ще те види.

— Не ме е грижа.

Тъмнейший, така или иначе, щеше да убие Мал. Тогава какво значение имаше, че някой може види моето нещастие? Сега стоях очи в очи с неминуемата смърт на Мал и жестокостта на Тъмнейший и виждах бездънния ужас, който ни очакваше.

Иван ме завлече до моята шатра и грубо ме разтърси.

— Искаш ли да видиш следотърсача, или не? Няма да мъкна някакво ревливо момиченце през целия лагер.

Притиснах длани към очите си и се опитах да овладея риданията си.

— Така е по-добре — отсече той. — Сложи си това. — И ми хвърли дълга кафява пелерина. Наметнах я върху кафтана си, а той вдигна широката й качулка. — Дръж главата си наведена и не вдигай шум, или, кълна се, ще те довлека за косите обратно тук и ще можете да се сбогувате чак в Долината. Ясно?

Кимнах.

Тръгнахме по неосветената пътека, която обикаляше лагера. Пазачите ми поддържаха дистанция и вървяха доста по-напред или доста по-назад от нас. Скоро си дадох сметка, че Иван не иска някой да ме разпознае или да разбере, че отивам на свиждане в затвора.

Докато вървяхме между казармените помещения и палатките, усетих странно напрежение да витае във въздуха над лагера. Войниците, покрай които минавахме, изглеждаха изнервени, а неколцина измериха Иван с явна неприязън. Запитах се как ли Първа армия приема внезапното възкачване на Аппарат на трона.

Затворът се намираше в най-отдалечения край на лагера. Сградата беше стара, очевидно строена много по-отдавна от заобикалящите я казарми.

Входът й се охраняваше от отегчени стражи.

— Нов затворник ли? — обърна се един от тях към Иван.

— Посетител.

— Откога придружаваш посетители до затворническите килии?

— От тази вечер — отвърна Иван със заплашителен глас.

Стражите си размениха неспокойни погледи и отстъпиха настрани.

— Няма нужда да се палиш, кръвопиецо.

Иван ме поведе по коридор с предимно празни килии. Зърнах неколцина дрипави мъже и един пияница, който хъркаше на пода на килията си. В дъното на коридора Иван отключи някаква тежка врата и двамата се спуснахме по разнебитената стълба до тъмно помещение без прозорци, осветено от самотна мъждива лампа. В полумрака различих дебелите железни решетки на една-единствена килия; в най-далечния ъгъл седеше прегърбен затворник.

— Мал? — прошепнах.

След миг той вече беше на крака и двамата се вкопчихме един в друг през железните решетки, вплели ръце. Не успях да овладея риданията, които разтърсиха тялото ми от глава до пети.

— Шшшт, всичко е наред. Алина, всичко е наред.

— Имате цяла нощ — подметна Иван и се изгуби нагоре по стълбата. Когато чу тежката врата да се затваря с щракване, Мал се обърна към мен. Погледът му блуждаеше по лицето ми.

— Не мога да повярвам, че ти е позволил да дойдеш.

По бузите ми рукнаха нови сълзи.

— Мал, той ми позволи да дойда, защото…

— Кога? — попита пресипнало.

— Утре. В „Долината на смъртната сянка“.

Той преглътна и аз видях как събира сили да посрещне вестта. Единственото, което успя да промълви, бе: „Добре“. От гърлото ми се откъсна нещо средно между ридание и смях.

— Само ти си способен да приемеш надвисналата смърт с „добре“.

Той се усмихна и прибра разпилените кичури от окъпаното ми в сълзи лице.

— Какво ще кажеш тогава за едно: „О, не!“?

— Мал, ако бях по-силна…

— Ако аз бях по-силен, щях да пронижа сърцето ти.

— Ще ми се да го беше направил — пророних.

— На мен пък не.

Сведох поглед към сплетените ни ръце.

— Мал, онова, което Тъмнейший спомена на поляната за… за него и за мен.

Аз не съм… аз никога…

— Това няма значение.

Вдигнах поглед към него.

— Наистина ли?

— Да — отвърна той бясно.

— Май не ти вярвам.

— Е, може и на мен да не ми се вярва съвсем, но това е истината. — И той хвана още по-здраво ръцете ми, притискайки ги до сърцето си. — Не ме е грижа, дори да си танцувала гола с него на покрива на Малкия дворец. Обичам те, Алина, обичам дори онази част от теб, която е влюбена в него. Исках да го отрека, да го залича с един замах, но не можех.

Разтърси ме ново ридание.

— Мразя се, задето изобщо си го помислих… задето някога…