Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Това беше капката, от която чашата преля. Мъжете изръмжаха и скочиха като един. Ако бяха обърнали внимание на противника си в последния миг, преди да нападнат, може би щяха да забележат, че е преместил центъра на тежестта си, за да застане по-стабилно. Щяха да видят също, че ръцете му, извадени от джобовете, са с размерите и приблизително с формата на лопати. Но никой не обръщаше внимание на Бътлър — всички бяха твърде заети с това да се споглеждат с другарите си, за да се уверят, че не са сами в нападението.

Най-важното в отвличането на вниманието е, че трябва да се отвлече вниманието. С нещо впечатляващо. Крещящо. Съвсем не в стила на Бътлър. Той би предпочел да обезвреди тези господа от 500 метра разстояние с пушка, заредена с упойващи стрели. Ако това е невъзможно, ако контактът е абсолютно наложителен, икономът би заложил на няколко удара с палец по нервното окончание в основата на врата — безшумно като шепот. Но целта на заниманието беше друга.

И така, Бътлър тръгна срещу цялата си подготовка — крещеше като демон и използваше най-вулгарните бойни похвати. Все пак колкото и вулгарни да бяха, не можеше да се каже, че са неефективни. Може би монах от Шао Лин би предугадил някои от най-преувеличените му движения, но тези мъже не бяха добре тренирани противници. В интерес на истината, дори не бяха напълно трезви.

Бътлър събори първия с широк замах. На други двама удари главите като в анимационните филми. Четвъртият, за голям срам на иконома, беше повален със силен ритник. Но най-зрелищните хватки бяха запазени за последните двама. Бътлър се търкулна по гръб, улови ги за яките на работническите куртки и ги хвърли във водите на Дъблинското пристанище. Последва силен плясък, множество вопли. Отлично.

От тъмната сянка зад един товарен контейнер изникнаха два фара и на кея изскочи държавен автомобил. Както се очакваше, пристигна екип от служба „Митници и акцизи“. Бътлър се усмихна с мрачно задоволство и се скри зад ъгъла. Когато агентите показаха значките си и започнаха да разпитват, от него вече нямаше и следа. Не че въпросите им можеха да дадат резултат. „Як като бик“ едва ли бе достатъчно точно описание, за да го проследят.

Когато Бътлър стигна до колата, Артемис вече се беше върнал от мисията си.

— Добра работа, стари приятелю — отбеляза момчето. — Макар че твоят сенсей по бойни изкуства сигурно се обръща в гроба. Ритник! Как можа!

Бътлър прехапа език, обърна джипа и се отдалечи от пристанището. Докато се движеха по надлеза, той не можа да устои и хвърли поглед надолу към хаоса, който беше предизвикал. Агентите изваждаха мокрия докер от мръсните води на пристанището.

Артемис имаше нужда от отвличане на вниманието. Но Бътлър знаеше, че няма смисъл да го пита защо. Работодателят му не споделяше плановете си с никого, докато не преценеше, че е настъпил подходящият момент. А ако Артемис Фоул смяташе, че моментът е подходящ, това в повечето случаи беше така.

Кореноплод излезе от кабината. Целият трепереше. Не си спомняше в миналото да се е чувствал така. Макар че, честно казано, вероятно беше и много по-зле. Във времената на големите шапки и тоягите нямаше модерни полимерни ремъци, устройства за ускорение и със сигурност нямаше външни монитори. Имаше само инстинкт и малко магия. Кореноплод донякъде предпочиташе да бъде така. Науката изместваше магията във всичко.

Той тръгна по тунела и излезе на терминала. Тъй като беше най-предпочитаната дестинация, пътническото фоайе на Тара бе претъпкано. Само от град Убежище пристигаха шест совалки седмично. Не по шахтите, разбира се. Платежоспособните туристи не желаеха да пътуват с такива неудобства, освен ако не бяха дошли на нелегална разходка из Дисниленд.

Феиният форт гъмжеше от привлечени от пълнолунието екскурзианти, които се оплакваха от спрените рейсове на совалките. Разгневени джуджета бяха обсадили една фея, която се криеше зад гишето за продажба на билети.

— Не омагьосвайте мен — протестираше феята, — ето там е елфът, който ви трябва.

Тя посочи с треперещ зелен пръст към приближаващия началник. Тълпата от джуджета се обърна към Кореноплод и когато видяха трицевния бластер на хълбока му, всички замръзнаха на местата си.

Той грабна автоматичната телефонна централа от бюрото и я размаха, доколкото позволяваше кабелът.

— Слушайте! — изрева Кореноплод и дрезгавият му глас отекна в терминала. — Аз съм подполковник Кореноплод от полицията. Имаме сериозно произшествие на земната повърхност и ще бъда благодарен на всички граждани, ако окажат съдействие. Първо, бих искал всички да престанете да крещите, за да чувам мислите си!