Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Той направи пауза, за да се увери, че желанието му е било чуто. Така беше.

— Второ, бих желал всички вие, включително онези немирни деца там, да седнете на пейките, за да мога спокойно да мина. След това можете да продължите да мърморите или да си разменяте юмруци. Или с каквото там се занимават гражданите.

Никой никога не бе обвинявал Кореноплод в политическа далновидност. И едва ли някога щяха да го направят.

— И който е началникът тук, искам да дойде. Веднага!

Кореноплод тръшна телефонната централа на бюрото. Дразнещият трясък и свистене проглушиха тъпанчетата на всички в сградата. За части от секундата до него се появи запъхтян хибрид между елф и гоблин.

— Какво можем да направим за вас, подполковник?

Кореноплод кимна и пъхна в устата си дебела пура.

— Искам да ми отворите пряк тунел от тук. Не желая да ме притесняват митнически или имиграционни служби. Задействайте всичките си хора долу, след като моите момчета пристигнат.

Ръководителят полети преглътна.

— Всичките ли?

— Да. Включително и персонала на терминала. И вземете багаж, колкото можете да носите. Пълна евакуация — той спря и се вгледа в уплашените очи на ръководителя полети. — Това не е учение.

— Искате да кажете…

— Да — каза Кореноплод, докато вървеше по подвижната стълба към совалката. — Калните създания са извършили открито враждебен акт. Кой знае до какво ще доведе това!

Елфогоблинът видя как началникът се изгуби в облак дим. Открито враждебен акт? Това можеше да означава война. Той извади мобилния си телефон и набра номера на своя счетоводител.

— Дървесна Кора? Да. Обажда се Дъждовен Облак. Искам да продадеш всичките ми акции от совалковото летище. Да. Всичките. Имам предчувствието, че цените ще паднат рязко.

Капитан Бодлива Зеленика се чувстваше така, сякаш гол охлюв изсмукваше мозъка й през ушния канал. Тя опита да си представи какво би могло да предизвика такава силна болка, но все още не бе в състояние да извика в съзнанието си каквито и да било спомени. Можеше единствено да диша и да лежи.

Време беше да се опита да говори. Да произнесе една дума, нещо кратко и уместно. Реши, че „помощ“ е най-подходяща. Зеленика потръпна, въздъхна и отвори уста.

— Пмшт — изтръгна се от непослушните й устни.

Лошо. Нечленоразделно, дори за стандартите на пиян гном.

Какво се беше случило? Тя лежеше по гръб и се чувстваше безпомощна като смачкан корен във влажен тунел. Какво би могло да я доведе до това състояние? Зеленика се съсредоточи и изпита заслепяваща болка.

Тролът! Той ли беше? Нима тролът я бе ранил в онзи ресторант? Това можеше да обясни много неща. Но не. В главата й нахлуха спомени за старата родина. И за Ритуала. Нещо й убиваше на глезена.

— Ехо!

Глас. Не беше нейният. Дори не принадлежеше на елф.

— Събуди ли се най-сетне?

Европейски език. Латински. Не, английски. В Англия ли се намираше?

— Мислех, че стрелата те е убила. Организмът на извънземните е устроен различно от нашия. Гледах едно предаване по телевизията.

Дрън-дрън! Извънземни, организъм? За какво говореше това създание?

— Изглеждаш силна. Като Мучачо Мария. Тя е джудже. Мексиканска шампионка по борба.

Зеленика изстена. Дарбата й за езици очевидно не помагаше. Време беше да разбере с какво си има работа. Като събра всички сили, феята успя да отвори едното си око. Почти веднага го затвори отново. Пред нея седеше гигантска бяла муха и я гледаше.

— Не се плаши — каза мухата. — Това са слънчеви очила.

Този път Зеленика съумя да повдигне клепачи. Създанието почукваше по едното си сребристо око. Не, не око. Оптично стъкло. Огледално оптично стъкло. Като на онези двамата… Изведнъж всичко се върна в съзнанието й, спомените се втурнаха да запълнят дупката в паметта като цифри от ключалката на заключващ се сейф. Двама човеци я бяха отвлекли по време на извършване на Ритуала. Двама човеци с необикновени познания във феините дела.

Зеленика отново направи опит да заговори.

— Къде… Къде съм?

Човешкото същество се изкиска самодоволно и запляска с ръце. Феята забеляза ноктите му — дълги и боядисани.

— А, ти говориш английски! Какъв е този акцент? Струва ми се, че има от всичко по малко.

Зеленика се намръщи. Гласът на момичето кънтеше в главата й и засилваше болката. Тя вдигна ръка. Локаторът липсваше.

— Къде са нещата ми?

Момичето размаха пръст, както се прави с непослушно дете.

— Артемис трябваше да ти отнеме оръжието и всички останали играчки. Не можеше да допусне да се нараниш.