Йон Колфер - Кодът на вечността

Артемис търпеливо изчака бурята да отмине.

— Чуй ме, капитане. Това е само временна мярка. Палецът може пак да се пришие, нали?

Зеленика махна с ръце.

— Млъкни, Артемис. Затвори си устата. А пък аз си мислех, че си се променил. Началникът беше прав. Човешката природа не може да се промени.

— Четири минути — упорстваше Артемис. — Имаме четири минути да влезем в трезора и да се върнем. Спайро нищо няма да усети.

Четири минути — това беше крайният срок, посочен в наръчника за лечение. След това нямаше гаранции, че палецът ще зарасне. Кожата — да, но мускулите и нервните окончания можеха да окажат съпротива.

Зеленика почувства как каската й става тясна.

— Артемис, ако не ми помогнеш, ще те зашеметя.

— Помисли, Зеленика. Нямах друг избор, освен да излъжа. Ако ти бях казал по-рано, щеше ли да се съгласиш?

— Не! И сега не съм съгласна!

Лицето на Артемис побеля като стените.

— Налага се, капитане. Няма друг начин.

Зеленика избута Артемис настрана, сякаш беше досадна муха, и заговори в микрофона на каската си.

— Вихрогоне, слушаш ли този налудничав разговор?

— Звучи налудничаво, Зеленика, но ако не си върнем тази технология, ще изгубим много повече от някакъв палец.

— Не мога да повярвам. На чия страна си, Вихрогоне? Не искам дори да мисля за юридическите усложнения от подобна операция.

Кентавърът изцвили.

— Юридически усложнения? Ние отдавна сме излезли от рамките на съдебната система, капитане. Това е секретна операция. Няма проверки, няма доклади. Ако някой разбере, всички ще изхвърчим. Един палец повече или по-малко няма да промени нищо.

Зеленика включи климатика в каската си, като насочи струя студен въздух към челото си.

— Сигурен ли си, че ще се справим, Артемис?

Артемис запресмята нещо наум.

— Да. Сигурен съм. Така или иначе, нямаме друг избор, освен да опитаме.

Зеленика отиде до другия край на леглото.

— Не мога да повярвам, че изобщо обсъждам това.

Тя леко повдигна ръката на Спайро. Той не реагира, само промърмори нещо насън. Очите под клепачите му шаваха енергично.

Зеленика извади оръжието си. Разбира се, на теория беше напълно възможно да се отреже един пръст и след това магически да се присади. Това нямаше да причини вреда, а и напълно възможно беше магията да премахне някои от старческите петна по кожата на Спайро. Но не там беше работата. Магията не биваше да се използва по този начин. Артемис отново манипулираше Народа за лична изгода.

— Петнайсетсантиметров лъч — каза Вихрогон в ухото й. — Много висока честота. Трябва ни чист разрез. И му дай малко магия, докато го правиш. Така можеш да получиш още една-две минути.

По някаква причина Артемис разглеждаше Спайро зад ушите.

— Хм — измърмори той. — Хитро.

— Какво? — изсъска Зеленика. — Сега пък какво има?

Артемис отстъпи назад.

— Нищо съществено. Продължавай.

Визьорът на Зеленика се обагри в червено от отражението на късия концентриран лазерен лъч, който излезе от дулото на неутриното й.

— Един разрез — каза Артемис. — Чист.

Зеленика го изгледа злобно.

— Не, Кално създание! Нито дума. Най-малко ми трябват съветите ти.

Момчето се отдръпна. Някои битки се печелят с отстъпление.

Зеленика хвана с два пръста палеца на Спайро. Тя изпрати леки магически вибрации към човешката ръка. За секунди кожата се опъна, бръчките изчезнаха и мускулният тонус се възстанови.

— Филтър — произнесе Зеленика в микрофона си. — Рентген.

Филтърът се задейства и изведнъж всичко стана прозрачно, включително ръката на Спайро. Костите и ставите отчетливо се виждаха през кожата. Трябваше им само отпечатъкът, така че тя можеше да среже между ставите. Присаждането щеше да бъде достатъчно трудно предвид ограниченото време, затова по-добре беше да се избегне допълнителното усложнение от още една става.

Зеленика пое дъх и го задържа. „Дълбок сън“ действаше по-ефективно от който и да било анестетик. Спайро нямаше да усети и най-лека болка или неудобство.

Тя направи разреза. Гладък разрез, който веднага се запечатваше. Не бе пролята и капка кръв.

Артемис уви палеца в носна кърпичка, която намери в гардероба на Спайро.

— Добра работа — каза. — Да вървим. Времето лети.

Артемис и Зеленика се спуснаха обратно през дупката на осемдесет и петия етаж. Тук имаше коридор, дълъг близо два километра, и шестима пазачи патрулираха на двойки без прекъсване. Маршрутите им бяха така начертани, че винаги една от двойките да вижда вратата към трезора. Коридорът към нея беше дълъг сто метра и минаването по него отнемаше осемдесет секунди. В края на тези осемдесет секунди следващата двойка пазачи излизаше иззад ъгъла. За щастие, тази сутрин двама от пазачите виждаха нещата в различна светлина.