Йон Колфер - Кодът на вечността

— Тръгвай — обади се Сламчо, като се стараеше да звучи по военному. — Пак казвам, положение готовност за тръгване, код червено или каквото там.

Зеленика прекъсна връзката по средата на бърборенето му. В случай на криза Вихрогон можеше да се появи на визьора й.

Отдолу кулата „Спайро“ сочеше към небето като голяма ракета. В подножието й се образуваше ниска мъгла, която допринасяше за тази илюзия. Зеленика включи крилата си на спускане и леко се понесе към площадката за хеликоптери. Извика видеофайла със записа от влизането на Артемис в сградата и забави на мястото, където Спайро набираше кода за достъп на вратата на покрива.

— Благодаря, Спайро — каза тя, усмихна се и набра кода.

Вратата се плъзна с пневматично съскане. На стълбището замига автоматично осветление. На всеки шест метра имаше камера. Нито едно скрито ъгълче. За Зеленика това не представляваше проблем, защото човешките камери не улавяха фея, покрита с щит, освен ако не бяха от онези с изключително висока разредителна способност. И дори тогава всеки кадър трябваше да се застопорява, за да се забележи феиното същество. Само един човек беше успял да направи това. Ирландец, който по онова време беше дванайсетгодишен.

Зеленика полетя надолу по стълбите, като активира лазерния филтър на визьора си. Цялата сграда можеше да е опасана от лазерни лъчи и тя нямаше как да разбере, докато не задействаше алармата. Дори защитена фея има достатъчна маса, за да спре лъч по пътя му към сензора, пък било то и за хилядна от секундата. Всичко пред Зеленика потъна в облак пурпурна светлина, но лъчи нямаше. Тя не се съмняваше, че по пътя към трезора положението ще се промени.

Зеленика стигна до стоманените врати на асансьора.

— Артемис е на осемдесет и четвъртия етаж — каза Вихрогон. — Трезорът е на осемдесет и петия, а апартаментът на Спайро — на осемдесет и шестия, точно където сме сега.

— Как са стените?

— Според спектрометъра предимно хоросан и дърво в преградните стени. С изключение на по-важните стаи, които са от стомана.

— Нека позная: това са стаята на Артемис, трезорът и апартаментът на Спайро.

— Съвсем правилно, капитане. Но не се отчайвай. Начертал съм ти най-прекия път, сега ти го изпращам.

Зеленика изчака няколко секунди, докато в ъгълчето на визьора й замига икона, която я уведомяваше, че е получила поща.

— Отвори поща — отчетливо произнесе тя в микрофона си. Пред очите й се появи матрица от зелени линии. Нейният път беше отбелязан с дебела червена линия.

— Следвай лазера, Зеленика. Безопасно е. Нищо, което да те засегне.

— Засега не. Но ако не успея, така ще се засегна, че няма да повярваш.

Червеният лазер водеше право в търбуха на асансьора. Зеленика влетя в металната кутия и слезе на осемдесет и петия етаж. Насочващият лазер водеше напред по коридора.

Тя натисна дръжката на една врата отляво. Заключено. Нищо чудно.

— Ще се наложи да сваля щита, за да отключа. Сигурен ли си, че силуетът ми е изтрит от видеото.

— Разбира се — каза Вихрогон.

Зеленика си представи по детски нацупената му физиономия. Тя свали щита си и измъкна от колана си омнишперц. Сензорът на този омнишперц щеше да изпрати рентгенова снимка на ключалката до чипа и да подбере правилния ключ. Дори не се налагаше да го завърта. Разбира се, омнишперцът работеше само при неелектронни ключалки, които, въпреки че бяха неблагонадеждни, все още се използваха от Калните създания.

За по-малко от пет секунди вратата пред Зеленика се отвори.

— Пет секунди — каза тя. — Трябва да му сменя батерията.

Червената линия на визьора й стигаше до средата на офиса, след което завиваше под прав ъгъл надолу, към пода.

— Нека позная. Артемис долу ли е?

— Да. Спи, ако се съди по картината от ирисовата му камера.

— Нали каза, че килията е от стомана?

— Така е. Но по стените и тавана няма двигателни сензори. Така че трябва само да прогориш дупка.

Зеленика извади неутриното си.

— И това е всичко?

Тя избра едно място точно до стенния климатик и повдигна килима. Подът отдолу беше гладък и метален.

— Не оставяй следи, разбра ли? — каза Вихрогон в слушалката й. — Много е важно.

— По-късно ще мисля за това — отвърна Зеленика и включи климатика на вентилация. — Сега трябва само да го измъкна. Гоним график.

Тя нагласи неутриното така, че да се получи концентриран лъч, който да прореже металния под. От разтопения прорез започна да се издига задушлив дим, който климатикът моментално изсмука навън в чикагската нощ.