Йон Колфер - Кодът на вечността

— Струва ми се, че някой е влязъл в период на отрицание — отбеляза Зеленика и насочи концентриран лазерен сноп от неутриното си към тавана.

Едно парче окачен таван се разтопи като лед в чайник, като разкри стоманата отгоре. Докато лазерът режеше повърхността, върху килима капнаха няколко капки разтопен метал. След като дупката стана достатъчно широка, Зеленика изключи лъча и насочи камерата на каската си към открилото се пространство.

Екранът остана празен.

— Превключвам на инфрачервено.

В полезрението й се появиха ред костюми. По всяка вероятност бели.

— Гардероб. Ние сме в гардероба.

— Отлично — каза Вихрогон. — Сега го приспете.

— Той спи. Часът е пет без десет сутринта.

— Добре, тогава се погрижете да не се събуди.

Зеленика прибра камерата в гнездото й. Извади от колана си сребриста капсула и я пъхна в дупката.

Вихрогон обясни на Артемис:

— Ако случайно се чудиш, капсулата съдържа „Дълбок сън“.

— Газ?

— Не. Мозъчни вълни.

Артемис остана заинтригуван.

— Продължавай.

— В общи линии, то сканира мозъчновълнови конфигурации и ги копира. Всеки в обсега й остава в състоянието, в което се е намирал до разтварянето на капсулата.

— И не оставя следи?

— Никакви. И няма странични ефекти. Колкото и да ми плащат, изобщо не е достатъчно.

Зеленика изчака, докато часовникът на визьора й отброи една минута.

— Добре. Обезвреден е, освен ако не е бил буден, когато „Дълбок сън“ е започнал да действа. Хайде.

Спалнята на Спайро беше безупречно бяла като костюмите му, с изключение на прогорената дупка в гардероба. Зеленика и Артемис тръгнаха по пухкав бял килим покрай гардероби с бели плъзгащи се врати. Влязоха в стая, която светеше в тъмното. Футуристична мебелировка — бяла, естествено. Бели аплици и драперии.

Зеленика се спря за миг, за да разгледа картина, окачена на една от стените.

— О, пощадете ме! — възкликна тя.

Картината беше нарисувана с маслени бои. Бяла от край до край. Отдолу имаше медна табелка. На нея пишеше: „Снежен призрак“.

Спайро лежеше по средата на огромно легло, изгубен сред дюните на копринените си чаршафи. Зеленика отдръпна завивките и го търкулна по гръб. Дори насън лицето на този човек беше злонамерено, сякаш сънищата му бяха не по-малко чудовищни от деянията му.

— Приятен тип — отбеляза Зеленика и повдигна с палец левия клепач на Спайро. Камерата в каската й сканира окото, като съхрани информацията на чип. Останалото беше проста работа: прожектираш файла на скенера в трезора и заблуждаваш компютъра.

Сканирането на палеца нямаше да е толкова просто. Тъй като в трезора беше поставен гел-скенер, миниатюрните сензори щяха да търсят действителните грапавини и извивки по палеца на Спайро. Обикновена прожекция нямаше да свърши работа. Изображението трябваше да бъде триизмерно. Артемис бе предложил да се използва латекс с памет, стандартно производство, включен във всяка екипировка на служител от ПНЕ — същия латекс, който Зеленика използва, за да залепи микрофона на гръкляна му. Трябваше само да увият палеца на Спайро за секунда-две и щяха да получат отливка на отпечатъка му. Зеленика извади ролка латекс от колана си и откъсна парче с дължина петнайсет сантиметра.

— Няма да се получи — каза Артемис.

Сърцето на Зеленика се сви. Това било, значи. Ето какво не й бе казал Артемис.

— Какво няма да се получи?

— С латекса. Няма да излъжа гел-скенера.

Зеленика слезе от леглото.

— Нямам време за това, Артемис. Ние нямаме време за това. Латексът ще направи съвършено копие, до последната молекула.

Артемис сведе поглед.

— Съвършено копие, така е. Но на обратно. Като фотонегатив. На мястото на вдлъбнатините ще има издатини.

— Д’Арвит! — изруга Зеленика. Калното създание беше право. Разбира се! Скенерът щеше да разчете латексовата отливка като напълно различен отпечатък. Бузите й поруменяха зад визьора.

— Знаел си го, Кално създание. Знаел си го от самото начало.

Артемис не си направи труда да отрече.

— Учудвам се, че никой освен мен не го забеляза.

— Защо ти трябваше да лъжеш.

Артемис заобиколи леглото и хвана лявата ръка на Спайро.

— Защото няма начин да заблудим гел-скенера. Той трябва да види истинския палец.

Зеленика изсумтя.

— Какво искаш да направя? Да го отрежа и да го взема с нас?

Мълчанието на Артемис бе красноречив отговор на въпроса й.

— Какво? Искаш да отрежа палеца му? Да не си полудял?