Йон Колфер - Кодът на вечността

Той разгъна кърпата с палеца, мина покрай Зеленика и стъпи върху червената плочка на пода. Притисна палеца към скенера. Зеленият гел го обхвана, като проникна в линиите на отпечатъка. Дисплеят на алармата светна зелено. Стана. Разбира се. В края на краищата, палецът беше истински.

Но нищо друго не се случи. Вратата не се отвори.

Зеленика плесна Артемис по рамото.

— Е? Вътре ли сме?

— Явно не. Впрочем потупването по рамото не ми помага да се съсредоточа.

Артемис огледа конзолата. Какво беше пропуснал? Мисли, момче, мисли. Пусни в ход прехвалените си мозъчни клетки. Той се наведе към втората врата, като прехвърли тежестта върху единия си крак. Червената плочка под него трепна.

— Разбира се! — възкликна Артемис. Грабна Зеленика и я стисна в ръцете си. — Това не е просто червен маркер — припряно обясни той. — Той е чувствителен към тежест.

Беше прав. Теглото на двамата заедно се доближаваше достатъчно до това на Спайро, за да задейства механизма. Приспособлението явно беше механично: един компютър не можеше да бъде заблуден така лесно. Втората врата се плъзна в жлеба си под краката им.

Артемис подаде на Зеленика палеца.

— Тръгвай — каза той. — Времето на Спайро изтича. След малко ще те настигна.

Зеленика пое палеца.

— А ако не успееш?

— Тогава преминаваме към план Б.

Феята бавно кимна.

— Дано не ни се налага.

— Дано.

Артемис бързо влезе в трезора. Без да поглежда към съкровищата в бижута и ценни книжа, той се запъти право към плексигласовата килия на Куба. На пътя му стояха двама едри пазачи. Мъжете бяха с кислородни маски на лицата и стояха странно неподвижно.

— Извинете, господа. Имате ли нещо против да взема Куба на господин Спайро?

Никой от двамата не отговори, не реагира с нищо повече от леко повдигане на вежди. Това несъмнено се дължеше на паралитичния газ в кислородните им цилиндри, получен на базата на отрова от перуански паяци. Химическият му състав наподобяваше този на мехлема, използван от южноамериканските индианци като анестетик.

Артемис набра кода, който Вихрогон диктуваше в ухото му и четирите страни на плексигласовото сандъче безшумно хлътнаха в колоната, оставяйки В-куба незащитен. Той посегна към кутийката…

Зеленика се покатери през дупката в гардероба и влезе в спалнята на Спайро. Индустриалецът лежеше в същото положение, в което го бе оставила. Дишаше нормално и равномерно. Хронометърът на визьора й показваше 4,57, като продължаваше броенето. Тъкмо навреме.

Зеленика припряно извади палеца от кърпичката и го постави до остатъка от пръста. Ръката на Спайро бе студена и неприятна на допир. Тя използва филтъра за увеличение на визьора си, за да разгледа по-добре отрязания палец. Доколкото можеше да съди, двете половини бяха идеално изравнени.

— Излекувай го — каза Зеленика и от върховете на пръстите й заизскачаха магически искрици, които потъваха в двете части на палеца. Нишки от синя светлина зашиха дермиса и епидермиса, като от старата кожа се показа нова, за да прикрие разреза. Палецът започна да вибрира и да шава. От порите заизлиза пара, която образува мъгла около ръката на Спайро. Ръката му се разтресе неудържимо, спазмите обхванаха дори костеливите гърди. Гръбнакът на Спайро се заизвива така, че Зеленика се уплаши да не го прекърши. Накрая индустриалецът се отпусна на леглото. През целия този процес сърцето му не пропусна и един удар.

Няколко самотни искри продължиха да подскачат по тялото на Спайро като камъчета по водна повърхност, насочвайки се зад ушите, точно където Артемис бе забелязал нещо. Любопитно. Зеленика дръпна напред едното ухо и забеляза белег във формата на полумесец, който магията бързо изличаваше. Зад другото ухо имаше следи от подобен белег.

Тя насочи визьора си към единия от белезите.

— Вихрогоне, как си обясняваш това?

— Хирургия — отвърна кентавърът. — Може би нашият приятел Спайро си е опъвал кожата на лицето. Или може би…

— Или може би това не е Спайро — заключи Зеленика, като се превключи на канала на Артемис. — Артемис! Това не е Спайро. Това е двойник. Чуваш ли ме? Артемис, отговори ми!

Артемис не отговори. Може би не искаше, а може би не можеше.

Артемис протегна ръка към кутийката, когато една от стените се отвори със съскане. Зад нея стояха Джон Спайро и Арно Тъпст. Спайро се усмихваше толкова широко, че спокойно можеше да глътне резен диня.