Йон Колфер - Кодът на вечността

— Артемис не е единственият гений тук — промърмори Зеленика с плувнало в пот лице въпреки климатика в каската си.

— Така димът не стига до противопожарната аларма. Много добре.

— Буден ли е вече? — попита Зеленика, след като й оставаше последният сантиметър за прерязване.

— Ококорен и мята опашка, ако използваме кентавърския израз. Така става, когато някой реже тавана ти с лазер.

— Добре — каза капитанът и завърши рязането. Квадратното парче метал се огъна и увисна на последната си нишка.

— Няма ли да се вдигне много шум? — попита Вихрогон.

Зеленика проследи с поглед падащото парче метал.

— Съмнявам се — каза тя.

Артемис медитираше, когато лазерът започна да реже тавана. Той стана от позицията „Лотос“, облече пуловера си и нареди няколко възглавници на пода. След няколко секунди на пода се сгромоляса квадратно парче метал. Възглавниците омекотиха удара. В дупката се показа лицето на Зеленика.

Артемис посочи възглавниците.

— Предвидила си, че ще се сетя.

Капитанът от ПНЕ кимна.

— Едва тринайсетгодишен, а вече предсказуем.

— Предполагам, че си включила климатика, за да изсмуче дима?

— Правилно. Мисля, че започваме да се опознаваме твърде добре.

Зеленика откачи едно въже с питон от колана си и го спусна в стаята.

— Направи примка с питона и се вържи. Ще те издърпам.

Артемис направи каквото му казаха и след секунди се измъкна от дупката.

— Господин Вихрогон на наша страна ли е? — попита той.

Зеленика му подаде малка цилиндрична слушалка.

— Сам го попитай.

Артемис пъхна в ухото си това чудо на нанотехнологията.

— Е, Вихрогоне, с какво ще ме изненадаш?

Долу в Убежище кентавърът потри ръце. Артемис беше единственият, който наистина вникваше в лекциите му.

— Ще ти хареса, Кално създание. Не само съм те изтрил от видеозаписите, не само съм махнал падането на тавана, но съм създал и симулация на Артемис.

Момчето се заинтригува.

— Симулация? Наистина ли? Как точно го направи?

— Много просто, в интерес на истината — скромно отвърна Вихрогон. — Имам стотици човешки филми в компютъра. Заех сцената със самотното пленничество на Стив Маккуин от „Голямото бягство“ и промених дрехите.

— Ами лицето?

— Имах малко материал от разпита ти при последното ти идване в Убежище. Комбинирах двете и готово. Симулираният Артемис може да прави каквото му кажа когато му кажа. В момента спи, но след половин час ще го инструктирам да отиде до тоалетната.

Зеленика прибра въжето си.

— Чудесата на съвременната наука. ПНЕ налива милиони в твоя отдел, Вихрогоне, а ти можеш най-много да пратиш едно Кално създание до тоалетната.

— Дръж се мило с мен, Зеленика. Правя ти голяма услуга. Ако Юлиус разбере, че ти помагам, страшно ще се ядоса.

— Което е основната причина да го правиш.

Зеленика тихо отиде до вратата и я открехна. В коридора беше пусто и тихо с изключение на бръмченето на камерите и жуженето на флуоресцентното осветление. На една част от визьора й се появиха прозрачни миниатюрни картини от охранителните камери на Спайро. На етажа имаше шестима пазачи, които минаваха на обиколка.

Зеленика затвори вратата.

— Добре. Да тръгваме. Трябва да стигнем до Спайро преди смяната на пазачите.

Артемис оправи килима над дупката в пода.

— Намерихте ли апартамента му?

— Точно над нас е. Трябва да се качим и да сканираме ретината и палеца му.

По лицето на Артемис пробяга странно изражение. Само за секунда.

— Да. За скенерите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Зеленика никога досега не беше виждала това изражение по лицето на човешкото момче. Дали изпитваше вина? Възможно ли беше?

— Има ли нещо, което не си ми казал? — попита тя.

Изражението изчезна, сменено от обичайното хладнокръвие.

— Не, капитане. Няма нищо. И наистина ли смяташ, че сега е време за разпити?

Зеленика размаха заплашително пръст.

— Артемис! Ако си решил да ме разиграваш насред операцията, няма да го забравя.

— Не се тревожи — дръзко отговори момчето. — Аз ще го забравя.

Апартаментът на Спайро беше два етажа над килията на Артемис. Имаше логика в подсилването на една и съща част от сградата. За съжаление Джон Спайро не понасяше мисълта, че някой може да го шпионира, затова на неговия етаж нямаше камери.

— Типично — промърмори Вихрогон. — Откачени мегаломани като него не искат никой да вижда кирливите им ризи.