Йон Колфер - Кодът на вечността

— Казах най-краткия път, Кално създание. Мисли буквално.

Влязоха в стандартен кабинет с изглед към хоризонта и чамови лавици от пода до тавана. Сламчо изтръгна една лавица и почука по стената отзад.

— Хоросан — каза той. — Няма проблем.

Джулиет затвори вратата зад гърба си.

— Не прави боклук, джудже. Артемис каза да не оставяме никакви следи.

— Не се тревожи. Когато ям, не правя трохи.

Сламчо откачи долната си челюст и устната му кухина зейна до размерите на баскетболно игрище. Той разтвори уста до невероятния ъгъл от сто и седемдесет градуса и отхапа огромно парче от стената. Внушителните му зъби скоро я превърнаха цялата в прах.

— Ма’ко е шуха — отбеляза джуджето. — Т’удно ше п’еглъща.

Три хапки по-късно те се намериха от другата страна. Сламчо влезе в съседния офис, без да остави и трохичка. Джулиет го последва, като дръпна лавицата зад себе си, за да прикрие дупката.

Следващият офис не беше толкова светъл, а по-скоро тесен и мрачен като за вицепрезидент. Без изглед към града, с метални лавици. Джулиет пренареди лавиците, за да прикрие прясно изкопаната дупка. Сламчо коленичи до вратата и космите на брадата му се залепиха за дървото.

— Отвън има някаква вибрация. Сигурно някакъв уред. Нищо неритмично, значи няма разговор. Бих казал, че сме в безопасност.

— Можехте да попитате мен — обади се Вихрогон в слушалката му. — Имам заснет материал от всяка камера в сградата. Те са повече от две хиляди, ако случайно се интересуваш.

— Благодаря за сведението. Е, чисто ли е?

— Да. Направо забележително. Няма никой в непосредствена близост, с изключение на един пазач във фоайето.

Джулиет извади от раницата си два сиви контейнера.

— Добре. Сега е мой ред да си заработя заплатата. Ти остани тук. Няма да отнеме повече от минута.

Джулиет открехна вратата и излезе в коридора, стъпвайки безшумно с гумените си подметки. В настилката бяха вградени ивици подово осветление, единствената друга светлина идваше от светещите надписи на противопожарните изходи.

Планът на компютъра й показваше, че до офиса на охраната остават двайсет метра. След това Джулиет можеше само да се надява, че шкафът със запаси от кислород е отключен. И защо да не бъде? Кислородните бутилки не криеха опасност. Ако случайно се появеше охрана, компютърът щеше да я предупреди.

Джулиет се запромъква по коридора като пантера. Килимът заглушаваше стъпките й. Когато наближи последния ъгъл, тя застина неподвижно и предпазливо надникна.

От мястото си виждаше офиса на охраната. Както беше казал Плочката под влияние на хипноза, цилиндрите с кислород за пазачите в трезора бяха подредени в шкаф точно пред бюрото.

Имаше само един дежурен пазач, който гледаше баскетбол на портативен телевизор. Джулиет запълзя по корем, докато стигна шкафа. Пазачът седеше с гръб към нея, увлечен в играта.

— Какво? — възкликна мъжът, едър колкото голям хладилник. Беше забелязал нещо на един от екраните, свързани с охранителните камери.

— Мърдай! — изсъска Вихрогон в слушалката на Джулиет.

— Какво?

— Мърдай! Виждаш се на мониторите.

Джулиет размърда пръстите на единия си крак. Беше забравила, че трябва да се движи. Бътлър никога не би го забравил.

Над главата й пазачът приложи стария като света метод за бърза поправка на електроуреди, като фрасна монитора с юмрук. Мъглявият силует изчезна.

— Смущение — промърмори той. — Тъпа сателитна телевизия.

Джулиет почувства как по носа й се търкулна капка пот. Малката Бътлър бавно протегна ръка и пъхна в шкафа двата кислородни контейнера. Макар че „кислородни контейнери“ е малко подвеждащо, защото в тях нямаше кислород.

Тя погледна часовника си. Може би вече бяха закъснели.

Зеленика кръжеше на шест метра над Кулата в очакване на зелена светлина. Не се чувстваше уютно като участник в тази операция. Имаше твърде много променливи. Ако мисията не беше от такова решаващо значение за бъдещето на феината цивилизация, тя изобщо не би се съгласила да участва.

С течение на времето настроението й не се подобряваше. Екип Едно се държаха крайно непрофесионално, препираха се като двойка тийнейджъри. Макар че ако трябваше да бъдем честни, Джулиет беше точно такава. Сламчо, от друга страна, не можеше да открие детството си и в най-старите енциклопедии.

Капитан Зеленика следеше напредъка им на визьора си, като се мръщеше при всеки нов обрат. Най-после, противно на очакванията, Джулиет успя да подмени кислородните цилиндри.