Йон Колфер - Кодът на вечността

— За теб това може да е воня, но за женските джуджета е ухание на здрав мъжкар. Ти вониш, Кално създание. За мен миризмата ти е като смрадта на скункс, който два месеца не си е сменял чорапите.

Зеленика подаде глава през отвора на покрива.

— Тихо! — изсъска тя. — И двамата! Ако не сте забравили, нямате време. Джулиет, твоят безценен господар е затворен в една стая горе и ме чака да се появя. Вече е четири и пет. Пазачите ще се сменят след по-малко от час, а аз трябва да хипнотизирам двете горили. Разполагаме с четиридесет и пет минути. Така че да не губим време в разправии.

— Защо просто не ни качиш до осемдесет и петия етаж?

— Основите на военната тактика изискват да се разделим. Така все някой може да успее. Ако сме заедно, провали ли се един, всички се проваляме. Разделяй и владей.

Думите на феята отрезвиха Джулиет. Зеленика беше права: това бе съвсем близко до ума. Пак същата грешка — Джулиет губеше концентрация в решителен момент.

— Добре. Да тръгваме. Ще си запуша носа.

Сламчо пъхна ръце в устата си, за да изсмуче последната влага от порите си. След като свърши, той каза:

— Дръж се. Потегляме.

Джуджето сви мощните си крака и отскочи метър и половина нагоре по стената на кулата „Спайро“. Джулиет увисна зад него, чувствайки се така, сякаш плува под вода. Проблемът с Лунния пояс беше, че създаваше усещане за безтегловност, човек губеше координация и понякога получаваше пристъпи на гадене. Лунните пояси бяха предназначени за пренасяне на предмети, не на живи феи, а още по-малко на човешки същества.

Сламчо не беше пил нищо от няколко часа, което бе довело до разширяване на порите му до размерите на дупки в електрически контакт. Те с шумно засмукване се прилепваха към гладката външна повърхност на кулата „Спайро“. Джуджето избягваше прозорци с огледални стъкла, като се лепеше за металните рамки, защото макар двамата с Джулиет да бяха увити в камуфлажно фолио, достатъчно ръце и крака стърчаха навън, за да бъдат забелязани. Камуфлажното фолио не правеше загънатия в него напълно невидим. Хилядите микросензори, втъкани в нишките на материала, анализираха и копираха околната обстановка, но ако завалеше дъжд, можеше да се получи късо съединение.

Сламчо се катереше бързо, като поддържаше равномерен ритъм. Сръчните пръсти на ръцете и краката му се залавяха за най-малката грапавина. А където нямаше грапавини, порите на джуджето залепваха за гладката повърхност. Космите на брадата му бяха щръкнали под визьора на каската и проучваха фасадата на сградата.

Джулиет не се сдържа и попита:

— Брадата ти… малко е странна. Какво прави? Търси пукнатини?

— Вибрации — избоботи Сламчо. — Сензори, електричество, технически персонал — очевидно не можеше да хаби енергията си за цели изречения. — Двигателен сензор улавя. Край с нас. Фолио или не.

Джулиет не винеше джуджето, че пести силите си. Чакаше ги дълъг път. Право нагоре.

След като излязоха от прикритието на съседните сгради, задуха вятър. Краката на Джулиет литнаха нагоре и тя започна да се мята около джуджето като шал. Рядко се беше чувствала така безпомощна. Събитията бяха далеч извън нейния контрол. Дългите години обучение не помагаха по никакъв начин в такава ситуация. Животът й бе изцяло в ръцете на Сламчо.

Етажите се изнизваха покрай тях в мъглява върволица от стъкло и стомана. Вятърът ги дърпаше с алчните си пръсти, като заплашваше да отвее и двамата в нощта.

— Вятърът е много влажен — каза задъхано джуджето. — Не мога да се задържа повече.

Джулиет протегна ръка и прокара пръст по стената. Тя беше хлъзгава, покрита със ситни капчици влага. По повърхността на камуфлажното фолио пробягваха искрици — влажният вятър предизвикваше късо съединение в микросензорите. На места фолиото прозираше. В резултат на това отстрани се виждаха пъстри петна, увиснали в нощта. Цялата сграда се люлееше, като заплашваше да хвърли от себе си умореното джудже и неговата спътничка.

Накрая Сламчо се залови с пръсти за ръба на осемдесет и петия етаж. Покатери се на тесния перваз и обърна визьора си към сградата.

— Положението вътре не е розово — каза той. — Визьорът ми улавя два двигателни и един лазерен сензор. Трябва да заобиколим.

Джуджето тръгна по перваза, стъпвайки ловко като планинска коза. В края на краищата това беше по неговата специалност. Джуджетата не падаха. Освен ако някой не ги бутнеше. Джулиет го следваше предпазливо. Дори Академията на мадам Ко не я беше подготвила за това.