Йон Колфер - Кодът на вечността

Зеленика кръжеше на сто и петдесет метра височина над централната част на Чикаго, известна на местните жители като Примката заради извития надлез, който опасва района. Тя се намираше тук по две причини. Първо, трябваше да направи рентгеново сканиране на кулата „Спайро“, за да изготви триизмерен план на сградата. И, второ, искаше да говори с Вихрогон насаме.

Зеленика видя каменен орел, кацнал на покрива на жилищна сграда от началото на XX век и се приземи на главата му. След няколко минути трябваше да се премести, защото вибрациите на щита й щяха да превърнат камъка в прах.

В слушалката й се разнесе гласът на Джулиет:

— Капитане, започваме.

— Разбрано — отговори Зеленика. — Колко са обектите?

— Двама. Едри и тъпи.

— Трябва ли ти помощ?

— Не. Ще ги вържа. Като се върнеш, ще си побъбрите.

— Добре. Ще сляза до пет минути, след като поговоря с Вихрогон. Джулиет, не оставяй белези.

— Разбрах.

Зеленика се усмихна. Биваше си я тази Джулиет. Истинска отломка от скалата Бътлър. Но беше необуздана. Дори на пост не можеше да замълчи за повече от десет секунди. Не притежаваше и частица от дисциплинирания характер на брат си. Тя беше весела тийнейджърка. Дете. Изобщо не беше за тази работа. Артемис не биваше да я забърква в налудничавите си планове. Но в това ирландско момче имаше нещо обезоръжаващо. През последната година и половина Зеленика се пребори с трол заради него, излекува цялото му семейство, гмурна се в Северния Ледовит океан, а сега се готвеше да наруши пряка заповед на началника си Кореноплод.

Тя се включи на честотата на полицейския отдел „Операции“.

— Вихрогоне, чуваш ли ме?

В първите няколко секунди — нищо. После в микроговорителя на каската отекна гласът на кентавъра:

— Зеленика! Почакай малко. Има леки смущения, трябва да настроя дължината на вълните. Говори. Кажи нещо.

— Проба. Едно, две. Едно, две. Трол вдига тропот и всичко троши.

— Сега е добре. Кристално чисто. Как е горе на Калната земя?

Зеленика огледа града под себе си.

— Тук няма кал. Само стъкло, стомана и компютри. Ще ти хареса.

— О, не. Едва ли. Калните създания са си Кални създания, независимо дали носят костюми или препаски. Единственото хубаво нещо при човеците е телевизията. Тук, под земята, дават само повторения. Почти съжалявам, че съдебният процес срещу гоблинските генерали приключи. Обявиха ги за виновни по всички обвинения благодарение на теб. Идния месец ще произнесат присъдите.

Тревогата, стиснала в юмрук стомаха на Зеленика, леко охлаби хватката си.

— Виновни! Слава на небесата. Най-после ще се върнем към нормалния живот.

Вихрогон изцвили.

— Към нормалния живот ли? Ако си искала нормален живот, сбъркала си си работата. Не вземем ли машинката на Артемис от Спайро, кажи сбогом на нормалния живот.

Кентавърът беше прав. Животът й бе престанал да бъде нормален , откакто я бяха взели в Разузнаването. Но нима Зеленика искаше нормален живот? Нали тъкмо за да избяга от него, тя избра да се прехвърли от помощния взвод?

— Та за какво се обаждаш? — попита Вихрогон. — Домъчняло ти е за вкъщи, така ли?

— Не — отвърна Зеленика. И беше искрена. Не й бе домъчняло. Феята почти не се беше сещала за Убежище, откакто Артемис я бе посветил в последния си план. — Имам нужда от съвет.

— От съвет? Така, значи. Това не е просто друг начин да ме помолиш за помощ, нали? Мисля, че думите на подполковник Кореноплод бяха „сама се оправяй“. Правилата са си правила, Зеленика.

Зеленика въздъхна.

— Да, Вихрогоне. Правилата са си правила. Юлиус знае най-добре.

— Така е. Юлиус знае най-добре — повтори Вихрогон с известно недоверие.

— И без това едва ли можеш да помогнеш. Охранителната система на Спайро е много сложна.

Вихрогон изсумтя, а сумтенето на кентавър е нещо, което си струва да се чуе.

— Как пък не. Какво толкова има? Няколко консервени кутии и куче? Страхотия!

— Де да беше така. В тази сграда има такива неща, каквито не съм виждала досега. Последна дума на техниката.

В ъгъла на феиния визьор примигна и оживя малък екран от течни кристали. Вихрогон бе установил видеовръзка от Централното полицейско управление. Технически погледнато, това не беше редно при неофициална операция. Но кентавърът беше любопитен.

— Впрочем знам какво правиш — каза Вихрогон, размахвайки показалец.

— Изобщо не разбирам за какво говориш — невинно отвърна Зеленика.

— „И без това едва ли можеш да помогнеш. Охранителната система на Спайро е много сложна“ — повтори кентавърът с гримасничене. — Опитваш се да подразниш егото ми. Не съм глупак, Зеленика.