Йон Колфер - Кодът на вечността

Зеленика го чакаше на метър от земната повърхност.

— Много благоуханно — отбеляза тя.

— Какво да ти кажа? — каза Сламчо без следа от съжаление. — Аз съм истинско природно бедствие. През цялото време ли ме наблюдаваше?

— Да, за всеки случай, ако нещата излязат от контрол. Голямо представление изигра.

Сламчо изтупа пръстта от панталоните си.

— Един-два изстрела с неутрино щяха да ми спестят копаенето.

Зеленика се усмихна, имитирайки Артемис.

— Това не влизаше в плана. А ние трябва да се придържаме към плана, нали?

Тя наметна джуджето с лист камуфлажно фолио и го закачи на Лунния си пояс.

— По-полека, моля те! — тревожно каза Сламчо. — Джуджетата са земни създания. Ние не обичаме да летим, дори не обичаме да подскачаме.

Зеленика даде газ и те полетяха към центъра на града.

— Ще се съобразя с желанието ти, точно както ти се съобразяваш със служителите на ПНЕ.

Сламчо пребледня. Странно, но тази дребничка фея му се видя далеч по-страшна от двамата едри наемни убийци.

— Зеленика, ако някога съм те обидил с нещо, най-искрено…

Той не довърши изречението, защото внезапното ускорение напъха думите обратно в гърлото му.

Арно Тъпст отведе Артемис в килията му. Тя беше достатъчно удобна, със самостоятелна баня и домашно кино. Само две неща липсваха: прозорци и дръжка на вратата.

Тъпст потупа момчето по главата.

— Не знам какво стана в оня ресторант в Лондон, обаче опиташ ли нещо такова тук, ще те изкормя и ще ти изям вътрешностите — за подсилване на ефекта той скръцна със заострените си зъби и се наведе към ухото на Артемис. Момчето чуваше как зъбите му тракат на всяка сричка: — Не ми пука какво казва шефът, няма вечно да му трябваш, тъй че на твое място щях да се държа добре с такъв като мен.

— Ако ти беше на моето място — каза Артемис, — аз щях да съм на твоето, а на твое място бих се разкарал някъде по-надалеч.

— А, тъй ли? Че защо?

Артемис направи пауза, за да придаде по-голяма тежест на думите си.

— Защото Бътлър ще дойде и ще те намери. А много ти е ядосан.

Тъпст отстъпи няколко крачки назад.

— Няма начин, хлапе. Аз го видях да пада. Видях кръвта.

Артемис се усмихна.

— Не казах, че Бътлър е жив. Казах само, че ще дойде.

— Само ме будалкаш. Господин Спайро ме предупреди.

Тъпст тръгна да излиза, без да сваля очи от Артемис.

— Не се бой, Тъпст. Не съм го скрил в джоба си. Имаш няколко часа, може би дни, преди часът ти да удари.

Арно Тъпст тресна вратата толкова силно, че цялата каса се разтресе. Усмивката на Артемис се разшири. Всяко зло за добро.

Артемис влезе под душа и подложи челото си под мощната струя топла вода. В интерес на истината той малко се тревожеше. Едно беше да съставяш план, когато си на сигурно място у дома. Съвсем друго — да го осъществяваш, след като си се напъхал право в устата на вълка. И макар че никога не би го признал, през последните няколко дни самоувереността му търпеше чувствителни колебания. Спайро го беше изиграл в Лондон, при това без всякакво усилие. Артемис бе влязъл в капана му наивно като турист в тъмна и опасна улица.

Момчето бе съвсем наясно с възможностите си. То умееше да крои заговори, престъпни планове, подли схеми. Нямаше по-голяма тръпка от това да приведеш в действие един съвършен план. Но напоследък при всяка победа го глождеше чувство за вина, особено след случилото се с Бътлър. Артемис бе на косъм от това да изгуби най-добрия си приятел. Прилошаваше му само като си помислеше.

Нещата трябваше да се променят. Скоро баща му щеше да се включи във възпитанието му с надеждата, че Артемис ще направи правилния избор. А ако това не станеше, Артемис-старши най-вероятно щеше да му отнеме възможността да избира. Момчето си спомни думите на баща си: „А ти, Арти? Ще извървиш ли този път с мен? Когато настъпи моментът, ще се възползваш ли от възможността да станеш герой?“

Артемис все още нямаше отговор на този въпрос.

Той се загърна в халат с инициалите на своя похитител. Освен че му напомняше за себе си със златните букви на халата, Спайро бе поставил и чувствителна към движение камера, която следеше Артемис навсякъде из стаята.

Момчето се съсредоточи върху предизвикателната задача да проникне в трезора на Спайро и да си върне В-куба. Артемис беше предвидил много от мерките за сигурност и се бе подготвил предварително. Макар че някои бяха неочаквани и доста изобретателни, на негова страна беше феината технология, а при повече късмет — и Вихрогон. Кентавърът бе получил нареждане да не помага в операцията, но ако Зеленика представеше проникването в трезора като предизвикателство, Артемис се съмняваше Вихрогон да устои на изкушението.