Йон Колфер - Кодът на вечността

— Разбрано — обади се феята от позицията си над кулата „Спайро“. — Колко са обектите?

— Двама. Едри и тъпи.

— Трябва ли ти помощ?

— Не. Ще ги вържа. Като се върнеш, ще си побъбрите.

— Добре. Ще сляза до пет минути, след като поговоря с Вихрогон. Джулиет, не оставяй белези.

— Разбрах.

Джулиет прекъсна връзката и се премести в задната част на караваната. Напъха купчината техника за наблюдение под една седалка за всеки случай, ако двамата успееха да я надвият. Не беше много вероятно, но на нейно място брат й непременно щеше да скрие оборудването. Тя свали сакото си и си сложи бейзболна шапка, като я обърна с козирката назад. Отвори задния прозорец и излезе на улицата.

Плочката и Чипса прекосиха „Стейт Стрийт“ и се насочиха към подозрителната каравана. Определено беше подозрителна със затъмнените си стъкла, но това не ги притесни. Напоследък всеки нахакан колежанин караше кола със затъмнени стъкла.

— К’во ще кажеш? — попита Плочката партньора си.

Чипса сви ръце в юмруци.

— Няма смисъл да чукаме.

Плочката кимна. Обикновено се придържаха към един и същ план. Чипса тъкмо понечи да откачи вратата от пантите, когато иззад караваната се появи младо момиче.

— Баща ми ли търсите, момчета? — попита то с интонация, типична за водеща на MTV. — Като дойде някой да го търси, него все го няма. Никакъв го няма. Имам предвид, в духовен аспект.

Плочката и Чипса едновременно примигнаха. На универсалния език на жестовете примигването означава: „Ъ?“ Това момиче беше поразителна смесица между азиатка и европейка, но ако се съдеше по разбирането, изписано на физиономиите на мъжете, то вероятно говореше на гръцки. Изразът „духовен аспект“ се състоеше от цели пет срички, за бога.

— Твоя ли е тази каравана? — попита Чипса, решил да поеме инициативата.

Момичето тръсна плитка.

— Дотолкова, доколкото някой от нас може да нарече нещо свое. Един свят, един народ, нали, човече? Притежанието е, така да се каже, илюзия. Може би дори не притежаваме собственото си тяло. Може би сме, тъй да се каже, сън наяве, продукт на по-висш разум.

Плочката избухна.

— Твоя ли е караваната? — кресна той и стисна врата на момичето между палеца и показалеца си.

То кимна. В трахеята му нямаше достатъчно въздух, за да каже нещо.

— Така е по-добре. Има ли някой вътре?

Този път момичето поклати отрицателно глава. Плочката леко охлаби хватката.

— Колко души сте?

То отвърна шепнешком, за да пести въздуха:

— Осем. Аз, татко, мама, баба, дядо и тризнаците: Бо, Мо и Джо. Всички отидоха за суши.

Плочката видимо се развесели. Тризнаци, баба и дядо — никакъв проблем.

— Добре. Ще почакаме. Отвори ни, хлапе.

— Суши! — каза Чипса. — Това е сурова риба. Ял ли си такова чудо, брато?

Плочката продължи да стиска момичето за врата, докато то се суетеше с ключовете.

— Да. Един път си взех от супермаркета.

— Хубаво ли беше?

— Да. Сложих го във фритюрника за десет минути. Не беше зле.

Момичето отвори плъзгащата се врата на караваната и се качи. Плочката и Чипса я последваха, като наведоха глави, за да минат през вратата. Докато се качваше, Плочката пусна за момент момичето. Това беше грешка. Добре обучен частен охранител никога не би оставил пленник без вързани ръце да влезе пръв в непозната кола.

Момичето неволно се препъна и падна на колене върху килимчето в купето.

— Сушито — каза Плочката — върви с пържени картофи.

В този момент момичето изпъна крак назад и го улучи в гърдите. Мускулестият охранител падна задъхан на пода.

— Оп-па! — възкликна Джулиет и се изправи. — Прощавай.

Чипса си помисли, че сънува: нямаше начин това нищо и никакво девойче да събори деветдесет килограма мускули и хъс.

— Ти… ти току-що… — заекна той. — Не може да бъде. Няма начин.

— Има — отвърна Джулиет и се завъртя като балерина. Плитката й изплющя и нефритеният пръстен цапардоса Чипса с цялата си центробежна сила. Удари го между очите като камъче от прашка. Той залитна назад и рухна на кожения диван.

Зад гърба й Плочката се опомни. Очите му престанаха да играят и се съсредоточиха върху нападателката.

— Здрасти — каза Джулиет, като се надвеси над него. — Знаеш ли какво?

— Какво? — попита Плочката.

— Сушито не се пържи — осведоми го момичето и го плесна с длани по слепоочията. Последва моментална загуба на съзнание.

Сламчо излезе от тоалетната, като закопчаваше капака на работните си панталони.

— Какво пропуснах? — попита той.