Йон Колфер - Кодът на вечността

Момчето седна на леглото и небрежно се почеса по врата. Латексовата лепенка върху микрофона беше издържала на душа, точно както бе казала Зеленика. За него беше утешително да знае, че не е сам в пленничеството си.

Тъй като микрофонът реагираше на вибрации, не се налагаше Артемис да говори силно, за да го чуват.

— Добър вечер, приятели — прошепна той, седнал с гръб към камерата. — Всичко се развива по план, ако приемем, че Сламчо е жив и здрав. Трябва да ви предупредя за евентуално посещение на горилите на Спайро. Сигурен съм, че той ги е изпратил да следят улиците около сградата и ако повярва, че моите хора са избити, това ще му даде измамно усещане за сигурност. Господин Спайро беше така любезен да ме разведе из трезора си и се надявам, че разполагате с всичко необходимо, за да изпълните мисията. Мисля, че местният термин за този вид операция е „свиване“. Очаквам от вас да направите точно това.

Артемис шепнеше бавно, като ясно произнасяше всяка дума. Особено важно беше членовете на екипа му да спазват стриктно инструкциите. Ако не го направеха, последиците щяха да бъдат като след изригване на вулкан. А в момента той седеше в самия му кратер.

Плочката и Чипса бяха в добро настроение. Когато се върнаха в Кулата, освен че господин Тъпст им даде премии от по пет хилядарки за добре свършената работа със Слам Копам, той им постави и нова задача. Камерите за външно наблюдение бяха заснели черна каравана, паркирана на другия тротоар на улицата точно срещу главния вход. Стоеше там от близо три часа, а след като прегледаха всички записи, забелязаха час преди това същата кола да обикаля сградата в търсене на място за паркиране. Господин Спайро ги беше предупредил да внимават за подозрителни коли, а тази със сигурност изглеждаше подозрителна.

— Вървете да огледате — заповяда Тъпст, седнал на стола си в офиса на охраната. — И ако видите някой да диша вътре, питайте го що диша въздуха пред моята сграда.

Плочката и Чипса разбираха от такива инструкции. Никакви въпроси, никаква сложна техника. Само отваряш вратата, изпоплашваш всичко живо, затваряш вратата. Лесна работа. Докато слизаха с асансьора, двамата се закачаха, като се тупаха по раменете, докато ръцете им изтръпнаха.

— Тая вечер ще се видим с пари — каза Плочката, докато разтриваше бицепсите си, за да възстанови движението на кръвта.

— И още как — въодушеви се Чипса, като помисли за всичките филми на DVD, които би могъл да си купи. — Може да изкараме още някоя премия. Поне пет бона. Това прави общо…

Последваха няколко минути мълчание, докато двамата брояха на пръсти.

— Много кинти — заключи Плочката.

— Много кинти — съгласи се Чипса.

Джулиет следеше с бинокъл въртящата се врата на кулата „Спайро“. По-лесно би било да използва оптиката във феината каска, но за съжаление за последните две години главата й бе станала прекалено голяма. И това не беше единствената промяна. От хлапе с дълги ръце и крака Джулиет се бе превърнала в строен атлет. Все пак тя още не беше съвършеният телохранител: тепърва имаше да изглади някои недостатъци. От личностно естество.

Джулиет Бътлър обичаше да се забавлява: това бе по-силно от нея. Никак не й допадаше идеята да стои с каменна физиономия до рамото на някой устат политик. Направо би умряла от скука, освен ако Артемис не я наемеше на работа като професионален телохранител. С Артемис Фоул човек никога не можеше да се отегчи. Но това едва ли щеше да стане. Артемис бе уверил всички, че тази операция му е последната. След Чикаго той възнамеряваше да излезе на чисто. Ако оживееше.

Това седене на пост също беше досадно. Да седи на едно място не беше в кръвта на Джулиет. Нейната хиперактивност я бе проваляла неведнъж в Академията на мадам Ко.

— Трябва да бъдеш в мир със себе си, момиче — казваше японската инструкторка. — Намери тихо кътче в душата си и се засели в него.

Джулиет едва сдържаше прозевките си, щом мадам Ко започнеше да ръси мъдрости в духа на кунгфу. За разлика от нея, Бътлър попиваше всичко. Отдавна беше намерил своето тихо кътче и се бе заселил в него. Всъщност той излизаше от тихото си кътче само когато трябваше да цапардоса някого, който заплашва Артемис. Може би затова бе получил синята си диамантена татуировка, а Джулиет не беше.

От кулата „Спайро“ излязоха двама здравеняци. Те се хилеха и се тупаха един друг по рамото.

— Капитане, започваме — каза Джулиет по микрофона, настроен на честотата на Зеленика.