Йон Колфер - Кодът на вечността

По средата на площада лежеше мадам Ко, притиснала колене към гърдите си. Беше нападната от трима мъже. Тези не бяха местни търговци. И тримата бяха облечени в черно като на специалните части и атакуваха с увереността и точността на обучени професионалисти. Това не беше проверка. Мъжете наистина се опитваха да убият нейната сенсей.

Джулиет бе невъоръжена: такова беше изискването. Внасянето на оръжие в африканска държава автоматично можеше да я вкара в затвор до живот. За щастие, противниците й също като че ли не носеха оръжие, но ръцете и краката им със сигурност бяха достатъчни за онова, с което се бяха захванали.

Тук ключът към оцеляването беше импровизацията. Нямаше смисъл да се предприема пряко нападение. Ако тези тримата бяха повалили мадам Ко, Джулиет не би могла да им се опре в обичайна схватка. Време беше да опита нещо нетрадиционно.

Докато тичаше, Джулиет подскочи и в движение дръпна едно въже с дрехи. Халката в стената оказа съпротивление за секунда, след това изскочи от изсъхналия гипс. Въжето тежко се повлече след нея заедно с прострените пътеки, дрехи и забрадки. Джулиет се дръпна наляво, доколкото товарът й позволяваше, после се насочи право към мъжете.

— Хей, момчета! — извика тя не от безразсъдство, а защото така щеше да ги накара да вдигнат глави.

Мъжете погледнаха нагоре и в същия момент устите им се напълниха с мокри камилски косми. Тежките черги и дрехи се увиха около тях, а найлоновото въже мина точно под брадичките им. За по-малко от секунда и тримата бяха повалени. А Джулиет ги обездвижи допълнително, като притисна нервните възли на вратовете им.

— Мадам Ко! — извика тя и се зарови в прането в търсене на своя сенсей. Възрастната жена лежеше разтреперана в маслиненозелената си рокля. Лицето й беше забулено с проста кърпа.

Джулиет й помогна да се изправи.

— Видяхте ли тази хватка, мадам? Напълно обезвредих тримата глупаци. Обзалагам се, че никога досега не са виждали подобно нещо. Импровизация. Бътлър винаги е казвал, че тя е ключът към успеха. Знаете ли, мисля, че сенките ми за очи ги разсеяха. Лъскаво зелено. Винаги върши работа…

Джулиет млъкна, защото в гърлото й беше опрян нож. Държеше го самата мадам Ко, която всъщност не беше мадам Ко, а някаква друга дребничка азиатка в маслиненозелена рокля. Капан.

— Мъртва си — каза жената.

— Да — съгласи се мадам Ко, излизайки от една сянка. — А щом ти си мъртва, и господарят ти е мъртъв. Провали се.

Джулиет опря длани една в друга и се поклони ниско.

— Това беше подъл номер, мадам Ко — каза тя, като се стараеше тонът й да звучи почтително.

Сенсеят се разсмя.

— Разбира се. Такъв е животът. Ти какво очакваше?

— Но убийците… аз им сритах зад… аз ги обезвредих!

Мадам Ко махна с ръка на възражението й.

— Чист късмет. За твое щастие, те не бяха убийци, а възпитаници на Академията. Каква беше тази нелепа идея с въжето за пране?

— Бойна хватка. Нарича се „Въже за пране“.

— Неблагонадеждна е — отбеляза японката. — Успя само защото извади късмет. Но в нашата работа късметът не е достатъчен.

— Вината не беше моя! — запротестира Джулиет. — Един тип на пазара ми попречи. Залепи се за мен. Наложи се да го укротя.

Мадам Ко чукна с пръст Джулиет между очите.

— Стига, момиче. Помисли малко. Какво трябваше да направиш?

Джулия наведе глава още по-ниско.

— Трябваше веднага да обезвредя търговеца.

— Точно така. Животът му не струва нищо. Той е незначителен в сравнение със сигурността на господаря.

— Не мога просто така да убивам невинни хора! — възрази Джулиет.

Мадам Ко въздъхна.

— Знам, дете. И тъкмо затова още не си готова. Притежаваш всички умения, но ти липсват концентрация и решителност. Може би догодина.

Джулиет посърна. Брат й беше получил синята диамантена татуировка на осемнайсетгодишна възраст. Най-рано дипломиралият се възпитаник на Академията. Тя се беше надявала да постигне същото. Сега трябваше да опитва отново след дванайсет месеца. Нямаше смисъл да възразява повече. Мадам Ко никога не променяше решенията си.

От уличката забързано изскочи млада жена в униформа на Академията с малко куфарче в ръка.

— Мадам — каза тя, като се поклони. — Търсят ви по сателитния телефон.

Мадам Ко взе протегнатия телефон и няколко секунди внимателно слуша. Накрая каза:

— Съобщение от Артемис Фоул.

Джулиет изпита непреодолимо желание да се изправи от приведената поза, но това щеше да бъде непростимо нарушение на протокола.