Йон Колфер - Кодът на вечността

Той се облегна назад в подвижния стол на салона.

— Харесват ли ти обувките ми, Мастило?

Мастилото примигна, за да пропъди капките пот от клепачите си. Човек трябваше да внимава с Мокасина. И най-невинният въпрос можеше да се окаже капан. Един погрешен отговор — и щеше да се озове в компанията на свети Петър.

— Да. Харесват ми. Как им викаха?

— Мокасини! — отсече нисичкият гангстер. — Мокасини, глупако. Те са запазената ми марка.

— А, да, мокасини. Забравих. Гот е да имаш запазена марка.

Мокасина погледна рамото си, за да провери как върви татуирането.

— Не свърши ли вече с иглата?

— Ей сега свършвам — отвърна Мастилото. — Нарисувах контурите. Трябва само да ги запълня с нова игла.

— Няма да боли, нали?

Естествено, че ще боли, идиот такъв, помисли си Мастилото. Нали ти бода рамото с игла.

Но на глас каза:

— Не много. Намазах рамото ти с анестетик.

— Гледай да не боли — предупреди го Мокасина. — Иначе след малко и теб ще те заболи.

Никой освен Мокасина Магуайър не заплашваше Мастилото. Той правеше татуировките на цялата мафия. Беше най-добрият в щата.

В салона влетя Карла Фрацети. В непретенциозната обстановка на помещението елегантният й черен костюм изглеждаше неуместен.

— Здравейте, момчета — каза тя.

— Здравейте, госпожице Карла — отговори Мастилото, като силно се изчерви. В „Мастиленото петно“ не влизаха много жени.

Мокасина скочи на крака. Дори той изпитваше страхопочитание пред кръщелницата на боса.

— Госпожице Фрацети, можехте да ми звъннете. Нямаше нужда да идвате в тази бърлога.

— Сега нямаме време за това. Случаят е спешен. Тръгваш веднага.

— Добре, тръгвам. Къде ще ходя?

— В Ирландия. Чичо ти Пат е болен.

Мокасина се намръщи.

— Чичо ми Пат? Аз нямам чичо Пат.

Карла почука с токчето на обувката си.

— Той е болен, Мокасин. Много болен, ако схващаш за какво говоря.

Мокасина най-после схвана.

— А, разбрах. Значи трябва да го навестя.

— Точно така. Толкова е болен, че трябва да го навестиш.

Мокасина взе един парцал, за да избърше мастилото от рамото си.

— Добре, готов съм. Направо на летището ли отиваме?

Карла хвана под ръка дребничкия гангстер.

— След малко, Мокасин. Но първо трябва да вземем брат ти.

— Аз нямам брат — възрази Мокасина.

— Разбира се, че имаш. Той държи ключовете от къщата на чичо ти Пат. Често ходи там да храни маймунката.

— А! — досети се Мокасина. — Този брат, значи.

Мокасина и Карла се качиха в лимузината и поеха към Ийст Сайд. Мокасина не можеше да се начуди на огромните американски сгради. В Килкени най-високата сграда беше на пет етажа, а самият той бе отрасъл в малка къщичка в покрайнините. Никога обаче не би признал това пред приятелите си бандити. Пред тях той разказваше, че е сирак, прекарал детството си в различни сиропиталища.

— Кой е маймуната? — попита Мокасина.

Карла Фрацети извади огледало и започна да оправя гарвановочерната си коса. Тя беше къса и пригладена назад.

— Едно ново момче. Слам Копам. И той е ирландец като теб. Така е много по-удобно. Няма нужда от визи, документи, сложни истории за прикритие. Просто две нисички момчета се прибират у дома за празниците.

Мокасина се наежи.

— Какво искаш да кажеш с това „две нисички момчета“?

Карла затвори с трясък капака на огледалото си.

— На кого говориш, Магуайър? Защото едва ли говориш на мен. Не и с този тон.

Мокасина пребледня и изведнъж целият му живот премина като на лента пред очите му.

— Извинете ме, госпожице Фрацети. Просто мразя тази дума „нисичък“. Цял живот я слушам.

— А как искаш да ти викат хората? Върлина? Ти си нисък, Мокасин. Преживей го. Затова си и толкова сприхав. Кръстникът ми все казва, че няма нищо по-опасно от нисък мъж, който има нещо да доказва. Затова ти дадохме работа.

— Предполагам.

Карла го потупа по рамото.

— Горе главата, Мокасин. В сравнение с другото момче ти си направо гигант.

Това видимо ободри Мокасина.

— Наистина ли? Колко е висок Слам Копам?

— Нисък е — отвърна Карла. — Не знам с точност до сантиметри, но ако беше само малко по-нисък, щяхме да му сменяме памперсите и да го возим в количка.

Мокасина се усмихна. Тази работа щеше да му хареса.

Слам Копам беше живял и по-добре. Само допреди четири месеца той държеше луксозна мансарда в Лос Анджелис и имаше над милион долара в банката. Но сега средствата му бяха замразени от Бюрото за разследване на престъпни авоари и той работеше на повикване за чикагската мафия. А Спац Антонели не се славеше с щедрост към момчетата на повикване. Разбира се, Слам винаги можеше да се махне от Чикаго и да се върне в Лос Анджелис, но там името му фигурираше в списъците на местната полиция и ударната група по залавянето му само го чакаше да се върне. Всъщност за Слам нямаше сигурно убежище нито на земята, нито под нея, защото истинското име на Слам Копам беше Сламчо Челюстокопач, джудже клептоман и беглец, преследван от ПНЕ.