Йон Колфер - Кодът на вечността

В Северна Африка беше невероятно горещо. Джулиет присвиваше очи зад големите слънчеви очила, като не изпускаше от поглед дребничката фигура, която си пробиваше път през тълпата пред нея.

— По-бързо — пришпори я мадам Ко. — Ще ме изпуснеш.

— Мечтайте си, мадам — невъзмутимо отговори Джулиет.

Мадам Ко просто се опитваше да я разсее с приказки. А в околната обстановка и без това имаше достатъчно неща, които я разсейваха. По десетките сергии наоколо искряха синджири от злато, на дървени рамки се полюшваха тунизийски килими — идеалното прикритие за един убиец. Местните се притискаха към нея, създавайки неудобна близост, любопитни да надзърнат в лицето на тази привлекателна млада жена; теренът беше коварен: една погрешна стъпка можеше да доведе до изкълчен глезен или провал.

Джулиет машинално обмисляше цялата тази информация, преди да предприеме следващия ход. Тя здраво притисна длан в гърдите на някакъв тийнейджър, който й се усмихваше, заобиколи една мазна локва, блеснала с цветовете на дъгата, и последва мадам Ко в поредната малка уличка от безкрайния лабиринт на медина.

Изведнъж пред лицето й изникна мъж. Един от многото търговци на пазара.

— Имам хубав килими — каза той на развален френски. — Идва с мен. Аз покажа!

Мадам Ко продължаваше да върви. Джулиет се опита да я последва, но мъжът се беше изпречил на пътя й.

— Не, благодаря. Килимите не ме вълнуват. Аз живея на открито.

— Много смешен, мадмоазел. Ти прави хубав шега. Сега идва види килими на Ахмед.

Тълпата започна да се оглежда, хората източваха вратове като пипала на гигантски организъм, надничаха в лицето й. Мадам Ко се отдалечаваше. Джулиет щеше да изгуби господаря си.

— Казах — не. Отдръпнете се, господин Килими. Не ме карайте да си чупя ноктите.

Тунизиецът не беше свикнал да получава заповеди от жена, а и приятелите му го гледаха.

— Аз даде добър цена — упорстваше той, като сочеше сергията си. Най-хубав килими в Сфакс.

Джулиет отстъпи встрани, но тълпата се размърда и й препречи пътя.

В този момент цялата симпатия, която Джулиет изпитваше към Ахмед, се изпари. Дотогава той беше просто невинен местен, попаднал на погрешното място в погрешния момент. Но сега…

— Да вървим — каза тунизиецът и уви ръка около кръста на русото момиче. Това определено не влизаше в списъка с десетте му най-добри идеи.

— Грешка, господин Килими!

И преди да му мигне окото, Ахмед се намери увит в един килим, а от Джулиет не бе останала и следа. Никой не разбра какво стана, докато не изгледаха записа на инцидента от камерата на Камал, продавача на пилета. На забавен каданс търговците видяха как момичето с евроазиатски черти хвана Ахмед за врата и колана и сръчно го метна на най-близката сергия за килими. Един от продавачите на злато дори позна хватката: прашка, популяризирана от американския кечист Папа Хог. Търговците така се смяха, че някои чак се обезводниха. Това беше най-забавната случка на годината. Записът дори спечели награда в тунизийската версия на шоуто „Най-смешните видеоклипове“. Три седмици по-късно Ахмед се пресели в Египет.

Но да се върнем към Джулиет. Кандидат-телохранителят спринтираше между сергиите, като заобикаляше стъписаните търговци. Накрая сви вдясно по една уличка. Мадам Ко едва ли беше стигнала далеч. Джулиет все още можеше да изпълни задачата си.

Тя се ядосваше на себе си. Точно за такъв капан я беше предупреждавал брат й.

— Внимавай с мадам Ко — съветваше я Бътлър. — Никога не знаеш какво може да ти скрои на полевата задача. Чувал съм, че веднъж пуснала стадо слонове в Калкута, само за да отвлече вниманието на един ученик.

Проблемът беше, че нямаше как да се знае със сигурност. Този търговец на килими можеше да е нает от мадам Ко, но можеше и да е невинен гражданин, случайно попаднал където не му е работата.

Уличката стана толкова тясна, че хората по нея се движеха в една редица. Над главата на Джулиет висяха импровизирани простори за пране с ветреещи се на тях влажни ризи и шалвари, от които се вдигаше пара. Тя се пъхна под прането и започна да снове между шляещите се купувачи. Стъписани пуйки отскачаха встрани, доколкото им позволяваха въженцата, с които бяха вързани.

И изведнъж Джулиет излезе на открито. Мрачен площад с надвиснали триетажни къщи. По горните балкони седяха мъже и пушеха от наргилета с плодови ухания. Под краката й имаше безценна поочукана мозайка, която изобразяваше сцена от римска баня.