Йон Колфер - Кодът на вечността

Зеленика сви рамене.

— Бих искала да помогна, Артемис, но вече изгубих достатъчно време тук. Изпълнявам мисия. Изключително важна мисия, с която трябва да се заема незабавно.

Артемис отстъпи от криогенната камера.

— Зеленика, относно мисията ти…

Капитанът бавно се обърна.

— Артемис…

— Разкрити сте, нали? Някой е пробил защитните системи на Вихрогон, това ли е?

Зеленика извади от раницата си голям лист камуфлажно фолио.

— Трябва да отидем някъде да поговорим. На спокойствие.

През следващите четиридесет и пет минути за Артемис всичко беше като в мъгла. Зеленика уви двамата човеци в камуфлажно фолио и ги закачи за Лунния си пояс. Този пояс ефективно намали теглото им до една пета от земната им маса.

Но дори тогава механичните й крила с усилие издигнаха тримата в нощното небе. Феята трябваше да отвори клапана до дупка, за да ги издигне на петстотин фута надморска височина.

— Сега ще си сложа щита — предупреди тя в микрофона си. — Гледай да не се мяташ много насам-натам. Не искам някой от вас да се откачи.

После изчезна и на мястото й леко заблещукаха звезди, наредени по очертанията на фигурата й. От вибрациите халките на колана дрънчаха и зъбите на Артемис се тресяха в устата му. Чувстваше се като насекомо в пашкула си от фолио, откъдето се подаваше само лицето му, брулено от нощния вятър. В началото усещането беше почти приятно, той летеше високо над града и гледаше как колите блещукат с фарове по пътищата. После Зеленика се остави на западния вятър и тримата се понесоха по въздушните течения над океана.

Изведнъж за Артемис цялата Вселена се превърна във вихрушка от пронизващи ветрове, самолети с дъвчещи пътници и стъписани птици. До него Бътлър висеше отпуснат в импровизирания вързоп от фолио. То се сливаше с цветовете наоколо, като отразяваше преобладаващите нюанси. В никакъв случай не стигаше до съвършено пресъздаване на обстановката, но определено вършеше работа за нощен полет над океана към Ирландия.

— Това фолио неуловимо ли е за радарите? — попита Артемис по микрофона. — Не искам някой усърден пилот на изтребител да ме вземе за НЛО.

Зеленика обмисли думите му.

— Прав си. Може би трябва да се спуснем малко по-ниско, за всеки случай.

След две секунди Артемис горчиво съжаляваше, че изобщо се е обадил: Зеленика нагласи крилата си на стръмно спускане и тримата се понесоха с бясна скорост към нощните вълни. Спряха в последния момент, когато Артемис вече мислеше, че кожата ще отлети от лицето му.

— Така достатъчно ниско ли е? — попита Зеленика с едва доловима нотка на присмех в гласа си.

Те обраха пяната от върховете на вълните и по камуфлажното фолио на Артемис заискриха капки вода. Тази вечер океанът беше бурен и Зеленика следваше очертанията на водната повърхност, като ту се спускаше, ту се изкачваше по хребетите на вълните. Пасаж гърбави китове доловиха присъствието им и забраздиха пенестите води на бурното море, като скачаха на трийсет метра през вълните и се скриваха в черните дълбини. Нямаше делфини. Дребните бозайници се криеха от бурята в тесните заливи и подводните пещери покрай ирландския бряг.

Зеленика заобиколи корпуса на един пътнически ферибот, прелитайки толкова близо край него, че Артемис долови пулса на двигателя. На палубата няколко пасажери групово повръщаха през борда, като едва не улучиха невидимите пътници отдолу.

— Очарователно — промърмори Артемис.

— Не се тревожи — обади се гласът на Зеленика от прозрачния въздух над главата му. — Почти пристигнахме.

Те минаха над фериботното пристанище Рослеър и поеха по бреговата линия на север, прелитайки над планините Уиклоу. Дори в дезориентираното състояние, в което се намираше, Артемис не можеше да не се възхити на скоростта им на придвижване. Тези крила бяха фантастично изобретение. Колко пари можеха да се спечелят от такъв патент! Артемис се овладя. Продажбата на феини технологии беше основната причина за сегашното състояние на Бътлър.

Те намалиха скоростта достатъчно, за да се видят очертанията на отделните градове. Дъблин беше на изток — над мрежата от магистрали блещукаше нимб от жълти светлини. Зеленика заобиколи града и се насочи към по-слабо населената северна част на областта. По средата на голямо тъмно парче земя се издигаше самотна сграда, която изглеждаше бяла на светлината на външните прожектори: потомственото имение Фоул, домът на Артемис.

— А сега ми обясни — каза Зеленика, след като бяха сложили Бътлър в леглото му.