Йон Колфер - Кодът на вечността

— Златото не е най-важното, Арти — продължи той. — Нито могъществото. Всичко, от което се нуждаем, е тук. Това сме ние тримата.

Бях крайно изненадан. Но не неприятно.

— Но, татко… Винаги си казвал… Това не си ти. Ти си нов човек.

Майка ми се присъедини към разговора.

— Не, Арти. Не нов, а предишният. Човекът, в когото се влюбих и за когото се омъжих, преди империята Фоул да вземе връх. И сега си го върнах: отново сме семейство.

Погледнах родителите си — колко щастливи бяха заедно! Семейство? Възможно ли беше Фоул отново да станат нормално семейство?

Артемис се върна в настоящето, стреснат от суматохата в колата на институт „Ледников период“. Тя започна да се клатушка, изпод вратата се процеждаше синя светлина.

Не се паникьоса. И преди беше виждал лечение. Миналата година, когато Зеленика поправяше откъснатия си показалец, магическите искрици бяха разтопили половин тон лед — и всичко това заради едно малко пръстче. Представете си какви поражения би могъл да нанесе организмът на Бътлър, възстановяващ се от фатална рана.

Суматохата продължи няколко минути, през които две от гумите на микробуса отхвърчаха, а окачването бе напълно съсипано. За щастие, институтът беше затворен за през нощта, иначе доктор Лейн със сигурност щеше да прибави към сметката и автосервизните услуги.

Накрая магическата буря утихна и колата се отпусна като вагон от влакче на ужасите след бясно препускане. Зеленика отвори задната врата и се облегна с цялото си тяло на касата. Беше изтощена, изцедена. Мургавото й лице светеше с болнава бледност.

— Е? — попита Артемис. — Жив ли е?

Тя не отговори. Интензивното лечение често предизвикваше гадене и преумора. Капитан Бодлива Зеленика пое няколко дълбоки глътки въздух и се отпусна на задната броня.

— Жив ли е? — повтори момчето.

Зеленика кимна.

— Жив е. Да, жив е. Но…

— Но какво, Зеленика? Кажи ми!

Феята свали каската си. Тя се изплъзна от пръстите й и се търкулна на двора.

— Съжалявам, Артемис. Направих всичко, което беше по силите ми.

По-лошо нещо от това едва ли можеше да каже.

Артемис се качи в колата. Подът беше хлъзгав от вода и цветни кристали. През натрошената решетка на вентилационната система се процеждаше пара, а неоновата лампа на тавана примигваше като светкавица в бутилка.

Криогенната камера лежеше разнебитена в ъгъла, от жироскопите й капеше течност. През ръба се подаваше една от ръцете на Бътлър и хвърляше страховита сянка на стената.

Контролното табло на камерата още работеше. Артемис изпита облекчение, когато погледна екрана и забеляза, че иконката със сърдечния пулс леко примигва. Бътлър беше жив! Зеленика отново бе успяла! Но нещо безпокоеше феята. Според нея имаше проблем.

Още щом надникна в криогенната камера, Артемис разбра какъв е проблемът. Порасналата коса на телохранителя беше силно прошарена: Бътлър беше влязъл в камерата четиридесетгодишен, а човекът, когото сега виждаше пред себе си, бе поне на петдесет. Може би дори по-възрастен. В разстояние на малко повече от четири часа Бътлър беше остарял.

Зеленика надникна през рамото на Артемис.

— Поне е жив — каза феята.

Момчето кимна.

— Кога ще се събуди?

— След два дни. Приблизително.

— Как се случи това? — попита Артемис, като отметна кичур коса от челото на Бътлър.

Зеленика сви рамене.

— Не знам със сигурност. Това е от компетентността на Вихрогон.

Артемис извади от джоба си комплекта слушалки, закачи ги на ухото си и нагласи микрофона.

— Някакви предположения, Вихрогоне?

— Не съм сигурен — обади се кентавърът. — Предполагам обаче, че магията на Зеленика не е била достатъчна. За лечението е била необходима и част от жизнените сили на Бътлър. Ако се съди по вида му, около петнайсет години.

— Може ли да се направи нещо?

— Боя се, че не. Каквото е излекувано, не може да се поправи. Ако това може да ти послужи за утеха, той вероятно ще живее по-дълго от нормалното. Но не можем да върнем младостта му и което е по-важно, не можем да определим състоянието на ума му. Лечението може да е изличило всичко от мозъка му и той сега да е празен като форматиран диск.

Артемис дълбоко въздъхна.

— Какво ти причиних, стари приятелю!

— Няма време за това — прекъсна го Зеленика. — И двамата трябва да се махате от тук. Сигурна съм, че целият този гръм и трясък е привлякъл нечие внимание. Имате ли превозно средство?

— Не. Пристигнахме с полет на гражданската авиация. От „Хийтроу“ дойдохме с такси.