Йон Колфер - Кодът на вечността

Зеленика вдигна визьора си.

— Какъв проблем?

— Виж сама.

Капитан Бодлива Зеленика се страхуваше да погледне лежащото в камерата тяло. Въображението й рисуваше гротескни картини. Какъв ли безформен човешки мутант бяха създали?

Първото, което забеляза, бяха гърдите на Бътлър. Дупката от куршума беше изчезнала напълно, но кожата бе почерняла. На тъмния фон се открояваше червена линия. Приличаше на главно „Р“.

— От кевлара е — обясни Вихрогон. — Част от нишките може да са се възпроизвели. За щастие, не са достатъчно, за да го убият, но ще забавят дишането му. С тези нишки около ребрата си Бътлър няма да участва в маратонско бягане.

— А червената линия?

— Прилича ми на боя. Може би върху бронираната жилетка е имало надпис.

Зеленика се огледа из хирургичната зала. Бронираната жилетка на Бътлър лежеше захвърлена в един ъгъл. На гърдите бяха изписани инициалите „ФБР“. В средата на буквата „Р“ имаше дупка.

— Е — обади се Вихрогон, — това е ниска цена за живота му. Може да казва, че е татуировка. В днешно време те са много популярни сред Калните създания.

Зеленика се надяваше, че бронираната от кевлара кожа е очевидният проблем, за който говореше Вихрогон. Но имаше и друго. То стана ясно веднага щом погледът й се спря на лицето на телохранителя. Или по-скоро на космите, които стърчаха по лицето му.

— О, богове — прошепна тя. — На Артемис това няма да му хареса.

Артемис крачеше из двора, докато Зеленика подлагаше телохранителя му на магическата хирургична операция. Сега, когато планът му се осъществяваше на практика, съмнението започна да дъвче съзнанието му като охлюв — зелен лист. Това ли беше правилното решение? Ами ако Бътлър станеше друг човек? В края на краищата, откакто баща му се бе завърнал при семейството си, той беше коренно променен. Артемис никога нямаше да забрави онзи разговор…

Лекарите в Хелзинки бяха категорични, че трябва да напомпат баща ми с витамини. Той беше не по-малко категоричен, че това не е необходимо. А когато един Фоул е категоричен, той обикновено получава своето.

— Много съм си добре — упорстваше баща ми. — Моля ви, дайте ми възможност да прекарам малко време със семейството си.

Лекарите се оттеглиха, безсилни пред обаянието му. Аз останах изненадан от този подход. От оръжията, с които си служеше, баща ми никога не бе наблягал на чара. В миналото той би предпочел да постигне целта си, прегазвайки като булдозер всеки, който бе достатъчно глупав да се изпречи на пътя му.

Сега баща ми заемаше единствения фотьойл в болничната стая, подпрял по-късия си крак на табуретка. Майка ми бе приседнала на страничната облегалка. Изглеждаше ослепителна в палтото от бяла изкуствена кожа.

Баща ми забеляза, че гледам крака му.

— Не се тревожи, Арти — каза. — Утре ще ми вземат мерки за протеза. Доктор Херман Грубер ще долети от Дортмунд.

Бях чувал за Грубер. Той работеше за олимпийския отбор на Германия. Най-добрият.

— Ще поискам нещо по-спортно. Може би с кантове.

Шега. Необичайно за баща ми.

Майка ми разроши косата му.

— Престани с шегите, скъпи. На Арти му е трудно, знаеш. Когато замина, той беше още бебе.

— Какво ти бебе, майко — казах аз. — В края на краищата, бях на единайсет.

Баща ми топло се усмихна. Може би сега беше моментът да поговорим, преди доброто му настроение да се е сменило с обичайната строгост.

— Татко, след изчезването ти нещата се промениха. Аз се промених.

Той кимна важно.

— Да, прав си. Трябва да поговорим за бизнеса.

А, да. Да се върнем към бизнеса. Това беше бащата, когото помнех.

— Ще видиш, струва ми се, че семейните банкови сметки са в добро състояние, а се надявам и да одобриш портфолиото с акциите. За изминалата финансова година те донесоха осемнайсет процента дивидент. Осемнайсет процента е доста внушително за съвременния пазар, така че не съм те провалил.

— Явно аз съм те провалил, сине — каза Артемис-старши, — щом мислиш, че банковите сметки и акциите са най-важното. Сигурно си го научил от мен — той ме придърпа към себе си. — Не бях съвършеният баща, Арти, съвсем не. Бях твърде зает със семейния бизнес. Винаги са ми казвали, че мой дълг е да управлявам империята Фоул. Престъпна империя, както и двамата знаем. Ако от това отвличане е имало някаква полза, тя е, че преразгледах приоритетите си. Искам нов живот за всички ни.

Не можех да повярвам на ушите си. Един от най-ясните ми спомени беше как баща ми постоянно цитираше мотото на семейството: „Aurea est potestas“ — „Златото е могъщество“. А ето че сега загърбваше принципите на Фоул. Какво беше направила магията с него?