Йон Колфер - Кодът на вечността

Днес баща ми заговори. За пръв път от близо две години чух гласа му и той звучеше точно така, както го помнех. Но не всичко беше постарому.

Бяха изминали повече от два месеца, откакто Бодлива Зеленика бе използвала магия, за да излекува изтощеното му тяло, а той все така продължаваше да лежи в болницата в Хелзинки. Неподвижен, безчувствен. Лекарите бяха в недоумение.

„Трябваше вече да е буден — уведомиха ме те. — Мозъчните вълни са силни, дори необичайно силни. А сърцето му бие като часовник. Невероятно: човекът би трябвало да е на смъртно легло, а има мускулен тонус на двайсетгодишен младеж.“

Разбира се, за мен това не беше загадка. Магията на Зеленика бе ремонтирала основно тялото на баща ми с изключение на левия му крак, който бе изгубен при потъването на кораба край Мурманск. Той беше получил прилив на живот — телом и духом.

Въздействието на магията върху тялото му не ме безпокои, но не мога да не се питам какъв ефект ще има тази положителна енергия върху съзнанието на баща ми. За него такава промяна би могла да се окаже мъчителна. Той е патриархът на семейство Фоул и животът му се върти около правенето на пари.

В продължение на шестнайсет дни седяхме в болничната стая на баща ми в очакване на някакъв признак на живот. Дотогава се бях научил да следя уредите и на сутринта веднага забелязах, че мозъчните вълни на баща ми се раздвижват. Предположих, че скоро ще дойде в съзнание, затова повиках сестрата.

Изпъдиха ни от стаята, за да влезе лекарски екип от поне десет души. Двама кардиолози, анестезиолог, мозъчен хирург, психолог и няколко сестри.

Всъщност баща ми не се нуждаеше от лекарски грижи. Той просто седна в леглото, разтърка очи и промърмори една дума: „Анджелин“.

Пуснаха майка ми да влезе. Бътлър, Джулиет и аз останахме да чакаме още няколко мъчителни минути, докато тя отново се появи на вратата.

— Елате всички — каза. — Той иска да ви види.

Тогава изведнъж се уплаших. Баща ми, човекът, чието отсъствие се бях опитвал да компенсирам две години, беше дошъл в съзнание. Дали нямаше да ме разочарова? Дали аз нямаше да го разочаровам?

Влязох нерешително. Артемис Фоул Първи седеше подпрян на няколко възглавници. Първото, което забелязах, беше лицето му. Не следите от раните, които бяха почти напълно изчезнали, а изражението. Челото на баща ми, обикновено сбърчено в съсредоточено съзерцание, беше гладко и безоблачно.

След толкова дълга раздяла аз не знаех какво да кажа.

Баща ми нямаше подобни колебания.

— Арти! — извика и протегна ръце към мен. — Станал си мъж. Млад мъж.

Аз се хвърлих в прегръдките му и докато той ме притискаше към себе си, всички планове и кроежи излязоха от главата ми. Отново имах баща.

Потокът от спомени на Артемис беше прекъснат от леко движение горе на стената. Той подаде глава от прозореца и погледна нататък, като напрягаше очи зад филтрите. На перваза на един прозорец на третия етаж беше приклекнала фея: офицер от Разузнаването, екипиран с крила и каска. Само след петнайсет минути! Хитрината му бе свършила работа. Вихрогон беше прихванал обаждането и бе изпратил някого да разследва. Оставаше само да се надява, че тази фея прелива от магия и е готова да помогне.

Към нея трябваше да се подходи деликатно. Последното, което искаше, беше да изплаши служителя на Разузнаването. Една погрешна стъпка — и щеше да се събуди след шест часа без какъвто и да било спомен за събитията от деня. А това щеше да бъде фатално за Бътлър.

Артемис бавно отвори вратата на колата и слезе. Феята източи врат, за да проследи движенията му. За свое учудване Артемис видя как създанието насочи към него платинена пушка.

— Не стреляйте — каза Артемис и вдигна ръце. — Аз съм невъоръжен. И имам нужда от помощта ви.

Феята активира крилата си и плавно се спусна, докато визьорът й стигна нивото на очите на Артемис.

— Не се тревожете — продължи момчето. — Аз съм приятел на Народа. Помогнах за разгромяването на Бюа Кел. Казвам се…

Феята свали щита си и матовото стъкло на визьора й се плъзна нагоре.

— Знам как се казваш, Артемис — заговори капитан Бодлива Зеленика.

— Зеленика! — възкликна Артемис, като я стисна за раменете. — Ти си!

Зеленика се отърси от човешките ръце.

— Знам, че съм аз. Какво става тук? Предполагам, че ти си се обадил?

— Да, да. Сега нямаме време за това. По-късно ще ти обясня.