Йон Колфер - Кодът на вечността

— Това ли е?

— Не е ли достатъчно? Човекът, който се е обадил, би могъл да напише биографиите ни.

— Но това е само поредица от думи. Без смисъл.

— Хей, недей да спориш с мен — каза кентавърът. — Аз само събирам информация. Все пак трябва да има връзка със сигнала. Две неща от този род не могат просто ей така да се случат в един ден.

— Добре. Имаме ли точните координати?

— Обаждането е дошло от институт по криогеника в Лондон. Качеството, засечено от „Страж“, не е достатъчно добро, за да се пусне за разпознаване на гласа. Знаем само, че идва от вътрешността на сградата.

— И на кого е звъняло тайнственото Кално създание?

— Чудна работа. Обадило се е на горещата линия за кръстословици на вестник „Таймс“.

— Може би тези думи са отговорите в днешната кръстословица? — попита Зеленика с надежда.

— Не. Проверих правилните отговори. Нищо общо с феиния народ.

Зеленика превключи крилата си на ръчно управление.

— Добре. Време е да разберем какво си е наумило Калното създание. Изпрати ми координатите на института.

Зеленика подозираше, че това е фалшива тревога. Всяка година имаше стотици подобни обаждания. Вихрогон беше такъв параноик, че всеки път, щом някой споменеше думата „магия“ в телефонен разговор, той мислеше, че Калните създания се готвят да ги нападнат. А с последната мода в човешките фантастични филми и видеоигри думите, свързани с магия, се споменаваха доста често. Полицията бе изгубила хиляди часове в обсаждане на жилищата, от които бяха дошли обажданията, и накрая винаги се оказваше, че вътре някое дете играе на компютъра си.

По всяка вероятност това загадъчно телефонно обаждане бе последица от преплитане на линии или някой холивудски драскач разказваше новия си сценарий, или може би служител на ПНЕ под прикритие се бе опитал да звънне у дома. Но все пак днес всичко съмнително трябваше да се проверява.

Зеленика ритна с крака и започна рязко да се спуска. Рязкото спускане беше против правилата на Разузнаването. Всяко спускане на повърхността трябваше да се извършва контролирано и постепенно, но какъв е смисълът от летенето, ако не можеш да усетиш как попътната струя се удря в пръстите на краката ти?

Артемис се облегна на задната броня на колата. Странно, колко бързо могат да се променят приоритетите на човек. Сутринта той бе загрижен за това кои обувки отиват повече на костюма му, а сега единственото, за което можеше да мисли, беше, че животът на най-близкия му приятел виси на косъм. И този косъм бързо изтъняваше.

Артемис избърса слоя скреж от очилата, които бе извадил от сакото на телохранителя си. Това не бяха обикновени очила. Бътлър имаше отлично зрение. Тези очила бяха направени от филтри, взети от каска на ПНЕ. Противощитови филтри. Бътлър ги носеше със себе си още откакто Бодлива Зеленика го беше причакала в имението Фоул.

„Човек никога не знае — казваше той. — Ние сме заплаха за сигурността на ПНЕ, а някой ден на мястото на началника Кореноплод може да дойде някой, на когото няма да сме толкова симпатични.“

Артемис не беше на същото мнение. Феите бяха, общо взето, миролюбив народ. Не му се вярваше, че ще тръгнат да преследват някого, пък бил той и Кално създание, за минали престъпления. В края на краищата, бяха се разделили като приятели. Или поне не като врагове.

Предполагаше, че обаждането ще свърши работа — нямаше основания да се съмнява: няколко правителствени агенции за сигурност следяха телефонните обаждания чрез системи за ключови думи, като записваха разговори, застрашаващи националната сигурност. А щом хората го правеха, Вихрогон трябваше да е поне две крачки напред.

Артемис си сложи очилата и седна в шофьорската кабина. Беше се обадил преди десет минути. Ако се предположеше, че Вихрогон е започнал веднага да работи по следата, щяха да минат поне два часа, докато ПНЕ изпрати свой служител на повърхността. Още два часа. Това правеше почти шест часа, откакто сърцето на Бътлър бе спряло. Рекордът за оцеляване след спиране на сърцето беше два часа и петдесет минути, поставен от алпийски скиор, засипан от лавина. Никой досега не бе съживявал човек, мъртъв от шест часа. Може би нямаше и да се случи.

Артемис погледна към подноса с храна, изпратен от доктор Лейн. Във всеки друг ден той би се оплакал от абсолютно всичко в чиниите, но сега храната бе просто средство, което да го държи буден до идването на подкреплението. Артемис отпи голяма глътка от пластмасовата чаша с чай. Тя звучно се разплиска в празния му стомах. В подвижната хирургична зала отзад криогенната камера на Бътлър бръмчеше като най-обикновен домашен фризер. От време на време се разнасяше електронно пиукане и бръждене от компютъра, който се самодиагностицираше. Артемис си спомни за седмиците, прекарани в Хелзинки в очакване баща му да дойде в съзнание. В очакване да види какво може да направи феината магия…