Йон Колфер - Кодът на вечността

Артемис Фоул не се впечатляваше толкова лесно. Но нямаше голям избор: „Ледников период“ беше един от трите центъра по криогеника в града и единственият със свободни места. Все пак неоновият надпис му се стори малко прекален: „Пашкули под наем“. Наистина.

При вида на сградата го побиха тръпки. Фасадата беше облицована с лъскав алуминий, очевидно за да прилича на космически кораб, а вратите се отваряха със съскане като в „Стар Трек“. Къде беше културата? Къде беше изкуството? Кой бе разрешил построяването на такова чудовищно творение в историческата част на Лондон?

Една медицинска сестра, екипирана с бяла униформа и тривърха шапка, стоеше на пост на рецепцията. Артемис предположи, че тя не е истинска сестра — заради цигарата между пръстите й с изкуствени нокти.

— Извинете, госпожице…

Сестрата едва вдигна поглед от клюкарското си списание.

— Да? Търсите ли някого?

Артемис сви ръцете зад гърба си в юмруци.

— Да, бих желал да видя доктор Лейн. Тя е хирургът, нали?

Сестрата смачка цигарата си в препълнения пепелник.

— Нали това не е поредният училищен проект? Доктор Лейн каза, че спираме с проектите.

— Не. Не е поредният училищен проект.

— Да не сте адвокат? — подозрително попита сестрата. — От онези генийчета, които получават диплома още докато са в пелени?

Артемис въздъхна.

— Гений — да. Адвокат — едва ли. Аз, мадмоазел, съм клиент.

Изведнъж сестрата стана самото очарование.

— О, клиент, защо не казахте? Елате, ще ви заведа. Ще желаете ли чай, кафе или може би нещо по-силно?

— Аз съм на тринайсет години, мадмоазел.

— Сок?

— Чай ще ми дойде добре. „Ърл Грей“, ако имате. Очевидно без захар: може да ме направи хиперактивен.

Сестрата с готовност преглътна сарказма на видимо платежоспособния клиент и го отведе до фоайе, отново издържано в космически стил — изобилие от лъскав велур и безкрайни огледала.

Артемис бе преполовил чашата чай, който със сигурност не беше „Ърл Грей“, когато вратата към кабинета на доктор Лейн се отвори.

— Влезте — колебливо го покани висока жена.

— Сам ли да вляза — попита Артемис — или ще ме телепортирате?

По стените на кабинета бяха наредени рамки. На едната стена висяха дипломите и сертификатите на доктор Лейн. Артемис предположи, че повечето от тези сертификати можеха да се получат за един уикенд. По цялото протежение на стената бяха наредени фотографски портрети. Над тях висеше надпис: „Любовта е само заспала.“ В този момент страшно му се прииска да си тръгне, но беше отчаян.

Доктор Лейн седеше зад бюрото си. Беше наистина ослепителна жена, с падаща на вълни червена коса и изящни пръсти като на човек на изкуството. Лекарската й престилка беше от „Диор“. Дори усмивката на Констанс Лейн бе съвършена — прекалено съвършена. Артемис се вгледа в нея и забеляза, че цялото й лице представляваше шедьовър на пластичната хирургия. Очевидно целият живот на тази жена бе преминал в надбягване с времето. Беше дошъл на подходящото място.

— Е, младежо, Трейси казва, че искате да ни станете клиент? — тя направи опит да се усмихне, но изпънатата кожа на лицето й лъсна като балон.

— Не, лично аз — не — отговори Артемис. — Но бих желал да наема една от камерите ви. За кратко.

Констанс Лейн извади рекламна брошура на компанията и огради няколко цифри в червено.

— Цените ни са доста високи.

Артемис дори не погледна към цифрите.

— Парите не са проблем. Можем веднага да уредим прехвърлянето на сумата от сметката ми в швейцарската банка, на която съм клиент. След пет минути личната ви сметка ще набъбне със сто хиляди паунда. Трябва ми само свободна камера за една нощ.

Сумата беше внушителна. Констанс се замисли за всички пластични операции, които би могла да плати с нея. Но все още се колебаеше…

— По принцип на малолетни не се позволява да ползват нашите камери за замразяване на роднини. Всъщност законът го забранява.

Артемис се наведе напред.

— Доктор Лейн… Констанс, това, което искам, не е съвсем законно, но и никой няма да пострада. Една нощ — и вие сте богата. Утре по това време аз вече няма да съм тук. Никакви трупове, никакви оплаквания.

Пръстите на доктор Лейн заиграха по линията на брадичката й.

— Една нощ?

— Само една. Дори няма да разберете, че сме били тук.

Констанс извади от чекмеджето на бюрото си малко огледало и започна да изучава отражението си.

— Обадете се в банката — каза тя.

В южната част на Англия имаше две шахти на ПНЕ. Едната беше в самия Лондон, но тя не се използваше поради факта, че на петстотин метра над летището за совалки футболен клуб „Челси“ беше построил стадиона си.